Кадзуо Ишигуро - Остатъкът от деня

Ала за пореден път се питам какъв е смисълът от тези догадки за настоящите желания на мис Кентън, когато още утре ще мога да ги разбера лично от нея самата. Да не говорим, че доста се отклоних от тазвечершните събития. А последните няколко часа се оказаха доста изтощителни. Човек би си помислил, че след като се наложи да изоставя форда на самотен хълм и да се спусна до селото почти в пълен мрак без никакъв път, съм се преборил с достатъчно неудобства за една вечер. И сигурен съм, че любезните ми домакини, мистър и мисис Тейлър, никога съзнателно не биха ме подложили на подобно изпитание. Но факт е, че щом седнах да вечерям на масата им и неколцина техни съседи минаха да ги навестят, пред мен се зареди безкраен низ от неприятности.

Стаята в предната част от долния етаж очевидно служеше на мистър и мисис Тейлър едновременно за трапезария и дневна. Помещението бе уютно и почти изцяло заето от голяма, грубо издялана маса, каквато човек очаква да види в къщата на някой фермер. Повърхността й не беше лакирана и носеше следи от най-различни ножове. Виждах ги съвсем ясно, въпреки че седяхме на слабата жълтеникава светлина от газената лампа на полицата в ъгъла.

— Не че нямаме електричество в селото, сър — отбеляза мистър Тейлър и кимна към лампата. — Но стана някаква авария и вече два месеца сме без ток. Да ви кажа честно, не ни липсва много. Тук има няколко къщи, които никога не са били електрифицирани. Газта дава по-топла светлина.

Мисис Тейлър ни бе нагостила с хубава супа и хрупкав хляб и в този момент нищо не подсказваше, че ме очаква нещо различно от около час, прекаран в приятни разговори преди лягане. Обаче тъкмо бяхме привършили вечерята и мистър Тейлър ми наливаше чаша бира, варена от негов съсед, отвън по чакъла се чуха приближаващи се стъпки. На мен лично в тази тъмнина и в тази отдалечена къща те ми прозвучаха малко зловещо, ала моите домакини видимо не чувстваха никаква заплаха. И когато мистър Тейлър каза: „Интересно кой ли може да бъде?“, гласът му издаваше само любопитство.

Беше го произнесъл едва ли не на себе си, но сякаш в отговор отвън се чу глас: „Аз съм Джордж Андрюз. Случайно минавах оттук.“

В следващия момент мисис Тейлър вече беше отворила вратата на един добре сложен мъж около петдесетте, който, ако съдех по дрехите му, беше прекарал деня на полето. С фамилиарност, подсказваща, че е чест гостенин в къщата, той седна на малко столче до вратата и с известно усилие си събу ботушите, като междувременно размени няколко непринудени реплики с мисис Тейлър. После се приближи към масата, спря, застана мирно и ми докладва, като че бях офицер в армията:

— Именувам се Андрюз, сър, и ви желая добра вечер. Много съжалявам за сполетялата ви злополука, но се надявам, че нощта, прекарана в Москомб, няма да обърка особено плановете ви.

Бях леко озадачен как този мистър Андрюз е успял да научи за „злополуката“ ми, както се изрази. Във всеки случай отвърнах с усмивка, че плановете ми изобщо не са се объркали и съм безкрайно задължен за гостоприемството. С това, естествено, имах предвид мистър и мисис Тейлър, ала мистър Андрюз явно се почувства съпричастен към изказаната благодарност, защото отвърна незабавно, като вдигна отбранително едрите си ръце нагоре.

— О, не, сър, добре сте ни дошъл. Щастливи сме, че ни гостувате. Толкова рядко хора като вас се отбиват насам. Всички сме много доволни, че можахте да останете.

От начина, по който го каза, останах с впечатлението, че цялото село знае за моята „злополука“ и съответно за настаняването ми в тази къща. Всъщност съвсем скоро се убедих, че това беше близо до истината. Само мога да си представя как през няколкото минути, докато си измия ръцете и пооправя повредените си сако и маншети, мистър и мисис Тейлър са съобщавали новината за пристигането ми на минувачите. Подир малко станахме свидетели на появяването на следващия посетител, мъж, който много приличаше на мистър Андрюз — едър, с вид на земеделец и кални ботуши, които събу до вратата горе-долу по същия начин, както и мистър Андрюз. Приликата им беше толкова голяма, че ги взех за братя, докато новодошлият не ми се представи като: „Морган, сър. Тревър Морган.“

Мистър Морган изрази съжаление за сполетялото ме „нещастие“, но ме увери, че нещата ще се оправят още на сутринта, след което ме уведоми, че всички са невероятно щастливи от пристигането ми в селото. Само броени минути по-рано бях изслушал почти същите уверения, ала точните думи на мистър Морган бяха: „За нас е чест, че в Москомб можем да посрещнем джентълмен като вас, сър.“