Кадзуо Ишигуро - Остатъкът от деня

— Не, уверявам ви, мисис Тейлър, и така ще се чувствам чудесно.

Но преди да успея да се изправя, мистър Морган попита:

— Знаете ли, сър, има един човек, когото обичаме да слушаме по радиото, казва се Лесли Мандрейк. Случайно да го познавате?

Отговорих отрицателно и се готвех да направя втори опит да се оттегля, ала бях буквално засипан със запитвания дали познавам тази или онази личност. Така че все още седях до масата, когато мисис Смит възкликна:

— А, някой идва. Предполагам, че най-после е докторът.

— Наистина трябва да си лягам — рекох. — Чувствам се безкрайно изморен.

— Но това е докторът, сигурна съм — настоя мисис Смит. — Изчакайте поне няколко минутки.

В този момент на вратата се почука и някой каза:

— Аз съм, мисис Тейлър.

Господинът, който влезе, беше все още сравнително млад — може би около четирийсетте, — висок и слаб. Във всеки случай достатъчно висок, че да се наложи да се наведе, за да мине през вратата. Щом ни поздрави, мисис Тейлър се обърна към него.

— Ето това е нашият джентълмен, докторе. Колата му е закъсала горе на Торили Буш и в резултат е принуден да понася речите на Хари.

Лекарят се приближи и ми протегна ръка.

— Ричард Карлайл — произнесе с весела усмивка, когато се изправих и се здрависахме. — Малък невървеж с колата, но вярвам, че тук добре се грижат за вас. Бих казал, дори прекалено добре.

— Благодаря — отвърнах. — Всички са изключително любезни.

— Е, радвам се, че сте сред нас. — Доктор Карлайл седна почти точно срещу мен. — От кой край сте?

— Оксфордшир — отговорих и едва успях да потисна инстинкта и да не добавя „сър“.

— Много хубав край. Един мой чичо живее съвсем близо до Оксфорд. Великолепен край.

— Господинът тъкмо ни разправяше, докторе — намеси се мисис Смит, — че познава мистър Чърчил.

— Наистина ли? Аз познавах един от племенниците му, ала отдавна сме загубили връзка. Обаче така и нямах късмет да се запозная с този велик човек.

— И не само мистър Чърчил — продължи мисис Смит. — Той познава мистър Идън и лорд Халифакс.

— Така ли?

Усетих как очите на доктора внимателно ме разучаваха. Тъкмо се канех да отговоря нещо подходящо и мистър Андрюз ме изпревари:

— Господинът ни обясняваше, че по негово време се е занимавал с външна политика.

— О, действително ли?

Стори ми се, че докторът ме гледа безкрайно дълго. Най-сетне възвърна веселия си тон и попита:

— За удоволствие ли пътувате?

— Общо взето — отвърнах и се позасмях.

— Тук наоколо има много красиви места. О, между другото, мистър Андрюз, съжалявам, че още не съм ви върнал онзи трион.

— Не се притеснявай, докторе.

За известно време всеобщото внимание се отклони от мен и аз успях да помълча. После, като се възползвах от един удобен момент, станах и казах:

— Моля да ме извините. Вечерта беше изключително приятна, но аз наистина трябва да си лягам.

— Колко жалко, сър — промълви мисис Смит. — Та докторът току-що пристигна.

Мистър Хари Смит се обърна към доктор Карлайл:

— Надявах се, че господинът ще каже една-две думи относно идеите ти за Империята, докторе. — Погледна към мен и продължи: — Нашият доктор смята, че всички малки държавички трябва да получат независимост. Не съм толкова учен, та да му докажа, че греши, макар да съм убеден в това. С интерес бих изслушал какво би му казал човек като вас, сър.

Отново усетих изпитателния поглед на доктор Карлайл. Той рече:

— Жалко, ала трябва да пуснем господина да си ляга. Предполагам, че денят ви е бил доста изтощителен.

— Така е — потвърдих с усмивка и тръгнах да заобикалям масата. Всички обаче, включително и доктор Карлайл, се изправиха на крака и ме накараха да се почувствам ужасно неудобно.

— Много благодаря на всички ви — казах, като им се усмихвах. — Мисис Тейлър, вечерята беше прекрасна. Пожелавам ви лека нощ.

В отговор долетя дружното „Лека нощ, сър“. Почти бях излязъл от стаята, когато гласът на доктора ме застави да се спра до вратата.

— Слушайте, друже — рече той и като се обърнах, видях, че е останал прав. — Утре рано сутринта имам едно посещение в Станбъри. С удоволствие ще ви закарам до колата ви. Ще ви спестя изкачването. Освен това по пътя ще вземем туба бензин от гаража на Тед Хардейкър.

— Много мило — отвърнах, — но не искам да ви затруднявам.

— Изобщо не ме затруднявате. Седем и половина добре ли е?

— Наистина много ще ми помогнете.

— Чудесно. Тогава в седем и половина. Гледайте гостът ви да е станал и закусил дотогава, мисис Тейлър. — И като се взря в мен, додаде: — Значи в крайна сметка пак ще си проведем разговора. Макар че Хари няма да изпита удоволствието да се наслади на поражението ми.