Кадзуо Ишигуро - Остатъкът от деня

— Съжалявам, сър, но по този въпрос не мога да ви бъда от полза.

— Виждате ли, господа — заключи мистър Спенсър, като се обърна към останалите, — той не може да ни е от полза по тези въпроси.

Това предизвика нов изблик на вече едва сдържан смях.

— И все пак — рече мистър Спенсър — ние продължаваме упорито да твърдим, че решенията за бъдещето на страната ни трябва да бъдат в ръцете на този човек тук и на няколкото милиона като него. Какво чудно има тогава, че след като сме препънати със сегашната парламентарна система, не можем да намерим решение за много от проблемите ни? То е все едно да накарате Съюза на майките да организира военна кампания.

След тази забележка всички дружно избухнаха в неприкрит смях, а негова светлост ми прошепна: „Благодаря ти, Стивънс“, и аз най-после успях да изляза.

Макар и ситуацията да ми създаде известни неудобства, едва ли може да се нарече най-трудната или дори най-необичайната, в която бях изпадал, изпълнявайки задълженията си. Затова сигурно ще се съгласите, че всеки професионалист би трябвало да очаква подобни неща в кариерата си. Така че до сутринта вече бях забравил за случката, когато лорд Дарлингтън влезе в билярдната, където, покачен на стълба, почиствах от прах портретите, и каза:

— Наистина, Стивънс, беше ужасно. Изпитанието, на което те подложихме снощи.

Аз прекратих работата си и отвърнах:

— Нищо подобно, сър. Бях щастлив, че мога да услужа.

— Беше направо ужасно. Предполагам, че твърде добре си бяхме хапнали на вечеря. Моля те, приеми извиненията ми.

— Благодаря, сър. Но съм щастлив да ви уверя, че изобщо не сте ме притеснили.

Някак уморено негова светлост се приближи до един от кожените фотьойли, седна и въздъхна. От височината на стълбата наблюдавах издължената му фигура, огряна от зимното слънце, което струеше през френския прозорец и осветяваше почти цялата стая. Спомням си, че това беше един от онези редки моменти, в които се виждаше до каква степен напрежението през последните години се бе отразило на моя господар. Фигурата му, която винаги е била слаба, сега бе застрашително измършавяла и станала някак безформена. Косата му беше преждевременно побеляла, а лицето — напрегнато и измъчено. Известно време той гледа през прозореца към хълмовете в далечината, а после отново се обади:

— Действително беше ужасно. Но, виждаш ли, Стивънс, мистър Спенсър трябваше да докаже нещо на сър Ленард. Така че, ако това би могло да те утеши донякъде, ти наистина му помогна да подкрепи една много важна теза. Сър Ленард наговори куп остарели глупости. Че волята на народа била най-мъдрият арбитър и тъй нататък. Можеш ли да си представиш, Стивънс?

— Да, сър.

— В тази страна толкова бавно разбираме, че нещо е остаряло. Други велики нации съзнават отлично, че да се преборят с предизвикателствата на всяка нова епоха, означава да отменят овехтелите, понякога обичани методи. Не и тук обаче, в Англия. Толкова са много тези, които все още разсъждават като сър Ленард. Затова мистър Спенсър почувства необходимост да докаже разбиранията си. И да знаеш, Стивънс, че ако накараме сър Ленард и подобните му да се събудят и позамислят малко, гарантирам ти, че изпитанието, на което беше подложен снощи, не е било напразно.

— Да, сър.

Лорд Дарлингтън отново въздъхна.

— Все ние сме последните, Стивънс. Все ние до последно стоим вкопчени в най-демодираните системи. Ала рано или късно ще се наложи да се изправим срещу фактите. Демокрацията е за една отминала епоха. Днес светът е прекалено сложен, за да дискутираме единствено всеобщото страдание и други подобни. Тези безкрайни парламентарни дебати не водят до нищо друго освен до застой. Преди няколко години може и да са били нещо чудесно, но в днешния свят? Какво каза снощи мистър Спенсър? Мисля, че беше доста сполучливо.

— Струва ми се, сър, че сравни днешната парламентарна система със Съюза на майките, който се опитва да организира военна кампания.

— Точно така, Стивънс. Съвсем откровено, в тази страна сме много изостанали с времето. Затова се налага всички по-напредничави хора да го внушат на сър Ленард и подобните му.

— Да, сър.

— Питам те, Стивънс. Намираме се в една вече дълго продължаваща криза. Видях го със собствените си очи, когато пътувах на север с мистър Уитекър. Хората страдат. Обикновените, почтени, трудови хора страдат невероятно. Германия и Италия сложиха ред в къщите си, като действаха. Предполагам, по свой начин същото сториха и ужасните болшевики. Дори президентът Рузвелт, на целия си хал, не се бои да предприеме някои смели стъпки в интерес на народа си. Погледни ни нас, Стивънс. Годините се нижат една след друга, но нищо не се подобрява. Единственото, което правим, е да спорим, да разискваме и да отлагаме. Всяка хубава идея става абсолютно неефективна, докато мине само през половината комисии, които трябва да я одобрят. Малцината, които знаят кое какво е, са с вързани ръце от многобройните невежи скудоумци около тях. Как ще коментираш всичко това, Стивънс?