Кадзуо Ишигуро - Остатъкът от деня

Отново имаше смях и пожелания за лека нощ, докато най-после бях допуснат да се кача до убежището си.

Едва ли трябва да описвам огромното неудобство, което изживях тази вечер поради нещастното недоразумение във връзка със собствената ми личност. Единственото, което мога да кажа, е, че съвсем откровено не виждам как бих могъл да предотвратя станалото при така стеклите се обстоятелства. Когато осъзнах какво всъщност се случва, нещата вече бяха стигнали толкова далеч, че не можех да призная истината пред слушателите си, без да предизвикам огромен смут. Колкото и да съжалявам, все пак нищо лошо не съм направил. На сутринта щях да се сбогувам с хората и по всяка вероятност никога нямаше да ги срещна отново. Не намирам смисъл да се задълбочавам повече в тази история.

Като оставим настрана това нещастно недоразумение, има може би един-два момента в тазвечершните събития, които изискват известен размисъл — та било то и само за да не се връщам към тях през следващите дни. Например мнението, изразено от мистър Хари Смит по въпроса за „достойнството“. Разбира се, много малко от казаното заслужава сериозно внимание, макар и да признавам, че той използваше думата „достойнство“ в съвсем различен смисъл от този, който аз влагам в нея. Но дори и така, дори взети само в собствения си контекст, твърденията му бяха прекалено идеалистични и теоретични, за да извикат уважение. Донякъде несъмнено в думите му има известна истина: в страна като нашата хората действително може и да са длъжни да участват в големите събития и да изграждат собствено мнение. Ала при положение че животът е такъв, какъвто е, как би могло от обикновените хора да се очаква „категорично мнение“ по всички въпроси — както мистър Хари Смит доста произволно заявява, че стоят нещата в селото. Подобни очаквания не само че са нереални, аз се съмнявам дали изобщо са желателни. В крайна сметка съществува един реален предел на онова, което обикновените хора могат да научат и узнаят, и да се иска всеки от тях да изказва „категорично мнение“ по значимите проблеми на нацията въобще не е разумно. При всички случаи да се определя думата „достойнство“ с тези параметри е пълен абсурд.

Всъщност наум ми идва дори пример, с който вярвам, че ще илюстрирам доколко вижданията на мистър Хари Смит са ограничени. Примерът е от собствения ми живот — случка, която стана преди войната, някъде около 1935.

Помня, че звънецът ме призова късно една вечер — беше след полунощ — в гостната, където негова светлост забавляваше трима посетители още от вечеря. Естествено, вече ме бяха викали да поднасям напитки и всеки път заварвах господата потънали в задълбочен разговор върху много сериозни теми. Когато влязох в гостната обаче, всички изведнъж замлъкнаха и се втренчиха в мен. После негова светлост се обади:

— Стивънс, приближи се, ако обичаш, за момент. Мистър Спенсър желае да поговори с теб.

Въпросният господин продължи да ме гледа още известно време, без да променя отпуснатата поза, която беше заел в креслото. Най-сетне каза:

— Драги човече, искам да ти задам един въпрос. Нуждаем се от помощта ти по проблем, който обсъждаме. Смяташ ли, че дългът ни към Америка е значим фактор при настоящите ниски нива на търговията? Или че това е само претекст, а истинската причина е в изоставянето на златния стандарт?

Несъмнено бях малко изненадан, ала бързо се ориентирах в ситуацията; съвсем ясно беше, че всички очакваха да се объркам. И действително през няколкото секунди, които ми бяха необходими да се усетя и да формулирам подходящ отговор, може и да съм оставил впечатление за човек, който се опитва да разбере въпроса, защото забелязах как господата си размениха весели усмивки.

— Много съжалявам, сър — рекох, — но по този проблем не мога да ви бъда в помощ.

Вярвах, че съм отбелязал точка в моя полза, господата обаче продължаваха прикрито да се усмихват. Мистър Спенсър пак се обади:

— Тогава може би ще ни помогнеш по един друг въпрос. Смяташ ли, че валутният проблем в Европа ще се повлияе положително или отрицателно, ако французите и болшевиките постигнат някакво споразумение за броя на оръжията си?

— Много съжалявам, сър, но не мога да ви бъда от полза.

— О, боже — възкликна мистър Спенсър. — Значи и тук не можеш да ни помогнеш.

Отново дочух сподавен кикот, преди негова светлост да заяви:

— Чудесно, Стивънс. Това е всичко.

— Моля те, Дарлингтън, държа да попитам нашия човек още нещо — настоя мистър Спенсър. — Много искам да ни помогне по един въпрос, който затруднява болшинството от нас и който, даваме си сметка, е възлов за външната ни политика. Добри ми човече, моля те да ни помогнеш. Какви бяха истинските намерения на М. Лавал в последната му реч за положението в Северна Африка? И ти ли мислиш, че е било само хитър ход, с който се е стремял да обърка националистическата групировка в собствената си партия?