Кадзуо Ишигуро - Остатъкът от деня

Най-после пристигнах в Литъл Комптън и в момента седя в трапезарията на хотел „Розова градина“ след току-що приключения обяд. Навън силно вали.

Хотел „Розова градина“, макар че едва ли може да се нарече луксозен, със сигурност е много уютен и удобен и си струва човек да даде малко повече пари, но да се настани в него. Намира се на единия ъгъл на селския площад и представлява артистично обрасла с бръшлян голяма къща, в състояние да подслони поне трийсетина души. „Трапезарията“, в която съм сега, е модерна пристройка към основната сграда — дълго едноетажно помещение с високи прозорци по протежение на двете срещуположни стени. От едната страна се вижда селският площад, а от другата — задната градина, откъдето хотелът очевидно е заимствал името. В градината, добре защитена от вятъра, има разпръснати маси и ако времето е хубаво, сигурно е приятно да се храниш на открито. Дори преди малко някои от посетителите все още са обядвали там, но са били прекъснати от появата на зловещи буреносни облаци. Когато аз дойдох преди около час, персоналът бързо събираше всичко от външните маси, а тези, които доскоро ги бяха заемали, включително и един господин, чиято салфетка все още беше затъкната в ризата, стояха наоколо и изглеждаха леко объркани. Скоро след това дъждът заплющя с такава сила, че за миг гостите спряха да се хранят, за да погледнат през прозорците.

Моята маса е откъм площада, така че наблюдавах как дъждът се излива върху плочника, форда и още една-две коли, паркирани отпред. Сега понамаля, ала все още е достатъчно проливен, за да убие желанието ми за разходки из селото. Разбира се, хрумна ми и мисълта да отида при мис Кентън, но в писмото си я бях уведомил, че ще пристигна в три часа, и сметнах, че не е разумно да я изненадвам с по-ранното си появяване. При това положение, ако дъждът не престанеше скоро, се очертаваше съвсем реална възможност да продължа да пия чай тук, докато стане време за тръгване. Бях разбрал от младата жена, която ми сервира обяда, че настоящият адрес на мис Кентън се намира на около петнайсет минути път, което означаваше, че трябва да изчакам поне още четирийсет минути.

Между другото държа да заявя, че не съм толкова глупав, та да не се подготвя и за разочарование, след като така и не получих отговор от мис Кентън, с който потвърждава, че ще се радва на една бъдеща среща. И все пак, понеже достатъчно добре я познавам, съм склонен да мисля, че липсата на писмо означава съгласие; сигурен съм, че ако срещата ни й създаваше и най-малкото неудобство, тя не би се колебала да ме уведоми. Освен това й бях писал, че съм си резервирал стая в този хотел и ако се наложи някаква промяна, винаги може да ми остави съобщение на рецепцията. Отсъствието и на такова съобщение ми дава основание да предполагам, че всичко е наред.

Изливащият се в момента порой в известен смисъл е изненада, тъй като денят започна с прекрасно слънчево утро, късмет, който ме спохожда всеки ден, откакто съм напуснал Дарлингтън Хол. Освен това закусих чудесно с пресни яйца и препечени филии, с които обилно ме нагости мисис Тейлър, а и доктор Карлайл дойде в седем и половина, както ми беше обещал, така че успях да се сбогувам с домакините — които отново отказаха да чуят за каквото и да било заплащане, — преди някой да е подхванал поредния неудобен разговор.

— Намерих ви туба с бензин — съобщи доктор Карлайл, докато ми отваряше да се кача в неговия роувър. Благодарих му за досетливостта, ала когато споменах за пари, той също бе категоричен.

— Глупости, приятелю. Та това е минимално количество, което открих в ъгъла на гаража си. Но е напълно достатъчно да стигнете до Кросби Гейт, където бихте могли да си напълните резервоара догоре.

На дневна светлина установих, че центърът на Москомб представлява няколко магазинчета, подредени около църквата, чийто връх бях зърнал от хълма предната вечер. Така и не можах да видя нещо повече от селото, защото доктор Карлайл бързо сви в отклонението към някакъв стопански двор.

— Малко ще посъкратим пътя — поясни той, докато минавахме покрай хамбари и селскостопански машини. Наоколо не се забелязваше жива душа. По едно време пред нас се изпречи затворена врата. Докторът рече:

— Съжалявам, приятелю, но бихте ли се нагърбили с тази чест?

Слязох, приближих се до вратата и в този миг от близкия хамбар се разнесе ожесточен кучешки лай. Да си призная, с огромно облекчение се върнах отново на предната седалка на роувъра.