Кадзуо Ишигуро - Остатъкът от деня

— Изводите му не бяха такива, че непременно да се съглася с тях, сър.

Доктор Карлайл кимна, имаше вид на човек, потънал в собствените си мисли.

— Мистър Стивънс — по едно време се обади той, — когато за пръв път дойдох тук, аз бях заклет социалист. Вярвах, че всички трябва да бъдат равни и така нататък. Беше в четирийсет и девета. Социализмът трябваше да позволи на хората да живеят с достойнство. В това вярвах, като дойдох тук. Съжалявам, не е нужно да слушате всички тези щуротии. — Погледна ме весело. — Ами вие, друже?

— Извинете, сър?

— Вие какво мислите за достойнството?

Не мога да не призная, че този директен въпрос определено ме свари неподготвен.

— Не е лесно да се обясни с няколко думи, сър — рекох.

— Но подозирам, че се свежда до това да не се събличаш гол пред хората.

— Извинявайте. Кое се свежда?

— Достойнството, сър.

— Аха. — Докторът кимна, изглеждаше леко объркан. После каза: — Този път трябва вече да ви е познат. Може би на дневна светлина е по-различен. А, онова там ли е колата? Мили боже, каква красота!

Доктор Карлайл спря точно зад форда, слезе и възкликна отново: „Мили боже, каква красота!“ В следващия момент вече беше извадил фуния и тубата с бензина и най-любезно ми помагаше да го изсипем в резервоара. Всичките ми опасения за някаква по-сериозна повреда се стопиха в мига, в който завъртях ключа и двигателят бодро замърка. След това благодарих на доктор Карлайл и двамата се сбогувахме, макар че повече от миля трябваше да следвам роувъра му по стръмния хълм, докато най-сетне пътищата ни се разделиха.

Някъде около девет часа пресякох границата с Корнуол. Това беше цели три часа, преди да се излее дъждът, и облаците все още бяха сребристобели. Между другото много от гледките, които видях тази сутрин, бяха сред най-забележителното от всичко срещано дотук. За съжаление не можех да им отделям полагащото им се внимание, защото, ще го заявя направо, бях изцяло погълнат от мисълта, че — ако изключим някое непредвидено усложнение — отново щях да видя мис Кентън още преди денят да е превалил. Така че, докато шофирах сред обширни открити поля, без в продължение на мили да срещна човек или превозно средство, или пък преминавах през прелестни селца, често не по-големи от няколко скупчени каменни къщурки, пак се улових, че потъвам в спомените от миналото. Ето и сега, както си седя тук в Литъл Комптън, в трапезарията на този приятен хотел, и имам малко свободно време на разположение, аз гледам как дъждът плющи по плочника на селския площад, но не мога да отклоня мислите си в друга посока.

Един определен спомен ме занимава цяла сутрин, или по-скоро само отделен фрагмент от него, един момент, който по някаква причина е съвсем жив в паметта ми дори след толкова години. Виждам се как стоя сам в задния коридор пред затворената врата на стаята на мис Кентън. Не бях точно с лице към нея, а леко извърнат и потънал в нерешителност дали да почукам, или не, защото в този миг бях поразен от мисълта, че зад същата тази врата, само на няколко метра от мен, мис Кентън плаче. Както казах, мигът е останал дълбоко врязан в паметта ми, както и споменът за особеното чувство, което усетих, че се заражда в мен, докато плахо пристъпвах пред стаята й. За съжаление изобщо не съм сигурен каква беше причината, която ме бе накарала да стоя така в задния коридор. Струва ми се, че по-рано, в опитите си да избистря този спомен, може би съм споменал, че това се е случило в първите минути след като мис Кентън прочете съобщението за смъртта на леля си; искам да кажа, случаят, когато я бях оставил насаме със скръбта й и чак после в коридора осъзнах, че не съм й поднесъл съболезнованията си. Сега обаче, след много размисъл, стигам до извода, че съм се пообъркал; че събитието, за което говоря, стана през една вечер, най-малкото няколко месеца след смъртта на лелята на мис Кентън — всъщност беше същата вечер, когато младият мистър Кардинал съвсем неочаквано се появи в Дарлингтън Хол.

Бащата на мистър Кардинал, сър Дейвид Кардинал, беше стар и много близък приятел и колега на лорд Дарлингтън, но три или четири години преди случая, за който ще разкажа, трагично бе загинал при езда. Междувременно младият мистър Кардинал беше започнал да си извоюва име на журналист, чиято сила бе в остроумните коментари на международните събития. Явно творбите му рядко бяха по вкуса на лорд Дарлингтън и аз си спомням колко пъти негова светлост е вдигал очи от вестника и казвал нещо от рода на: „Младият Реджи отново е надраскал куп глупости. Добре че баща му не е жив да ги прочете.“ Но коментарите на мистър Кардинал съвсем не му пречеха често да гостува в Дарлингтън Хол; и действително господарят ми никога не забравяше, че младежът е негов кръщелник, и винаги го приемаше като роднина. В същото време мистър Кардинал нямаше навика да се появява на вечеря, без предварително да е уведомил, затова бях малко изненадан, когато онази вечер отворих вратата и го заварих да стои отпред, прегърнал куфарчето си с две ръце.