Давид Зафир - Исус е влюбен в мен

Татко погледна някак обидено. В този момент ми беше трудно да си представя, че някога може да заобича това малко момиче.

— И тогава какво и каза Йешуа? — разпитвах нетърпеливо.

— Той се засмя и заяви, че Лиляна трябва още много да научи за Господ.

Попитах Светлана дали и друг път дъщеря й се е оправяла толкова бързо, а тя отговори, че никога досега не се е случвало такова нещо. И под „никога“ тя имаше предвид „никога според научните медицински описания за епилепсията“. Такова нещо било направо чудо.

Нямаше нужда да знам повече. Втурнах се след Йешуа, заварих го в моята стая, тъкмо когато се канеше да се изкатери на покрива, и попитах:

— Ти… ти знаеш руски?

Следващият въпрос, който беше на езика ми, бе: „Ти можеш да изцеряваш?“, но тъй като не бях сигурна на какво точно съм станала свидетел, не го изрекох. Освен това, страшно много се страхувах от отговора му.

— Това беше беларуски — поправи ме Йешуа.

— Все ми е едно — избоботих. — Отговори ми на проклетия въпрос!

— Мога да говоря на всички човешки езици.

Изглежда, че не можеше да отговори на нито един въпрос, без това да прозвучи откачено.

— Докажи го — изплъзна ми се от устата.

— Щом искаш — усмихна се той и започна кратка тирада, която започваше с: „Имай вяра в Бог“ на немски и после продължи на най-различни езици. Някои ми бяха познати, други ми звучаха като английски, испански или като нещо, на което бръщолевеха ливанските сервитьори по ъглите на някоя италианска пицария. Имаше и такива езици, които бяха като песен, но един от тях звучеше така, сякаш някой имаше ларингални проблеми, вероятно това бе холандски.

Имах чувството, че гледам предаване за изучаване на чужди езици, само дето никой не казваше: „Това е турски“, „Това е швейцарски немски“ или „Това е суахили.“

Ако това беше някакъв трик, то той бе невероятно добър и идеално изпипан. След тази кратка рецитация вече не смеех да питам Йешуа за чудотворното изцеряване. Страхът ми от отговора стана още по-голям.

— А сега искаш ли да поработим заедно? — предложи той. Явно наистина искаше да прекара с мен деня на покрива.

— Аз… аз едва ли ще мога да помогна кой знае колко — отказах му и го оставих сам. Всичко това започваше да ме плаши.

Малко по-късно връхлетях в дома на пастора, исках най-накрая да получа от Гавраил обяснение, а не криптирани простотии, които само да ме въвличат във все по-неловки и по-неловки ситуации от типа „Опаа, помислих, че си гей“.

Не намерих Гавраил. Изскочих от пасторския му дом и се втурнах в празната църква. Там за кратко изпитах удоволствие от приятната хладина. Междувременно навън беше станало задушно, типично циганско лято. Погледнах отново Исус на кръста и си помислих: „Ако Йешуа наистина е преживял всичко това, то значи все още притежава учудващо дружелюбна спрямо хората душа…“

Сепнах се. Боже мой, вече започвам да вярвам в тези работи за спасителя!

Изведнъж откъм криптата чух гласа на Гавраил. Първоначално не разбрах какво каза, приближих се към входа на криптата и сега вече дочух:

— Ти си великолепна…

О, не, нали не го правеше с майка ми в криптата?

— … Господи, който си в небесата…

Уфф, било е молитва.

Събрах цялата си смелост, спуснах се по стълбата в миришещата на застояло ниска бърлога, в която баскетболист не би могъл да стои изправен и видях как Гавраил е коленичил и се моли. Той ме забеляза, но продължи молитвата си. Да не би да очакваше и аз да коленича до него? А после какво? Не можех да кажа никоя от официалните църковни молитви, само някакви мои собствени импровизации от сорта на „Моля ти се, мили Боже, направи така, че аз…“ Варианти колкото щеш.

Реших да пазя тишина, докато Гавраил приключи. В този жест на коленичене винаги съм виждала някаква показност. Защо би искал Бог човек да прави това? Защо трябваше да се коленичи така пред него? Защо трябваше човек да се унижава така? Нима това е необходимо на Всевишния, за да подхранва самочувствието си?

Хм, би се получил интересен терапевтичен разговор: „Мили Боже, легни на кушетката… и сподели защо искаш всички да ти се кланят?“

Докато си представях как терапевтът се опитва да подпита Господ за детството му (беше интересно наистина кой е създал Господ? Самият той себе си? Как е станало?), Гавраил вдигна поглед и се осведоми:

— Защо не коленичи до мен?

Обясних му, че що се отнася до молитвите, не съм съвсем сигурна, че знам текста им.

— Всеки може да разговаря с Бог по свой начин — отвърна Гавраил.