Джоджо Мойс - Корабът с булките

Иън рязко седна, при което тя падна назад върху възглавниците. Повдигна се малко, за да се облегне на таблата, стиснала чаршафа пред гърдите си.

Иън се бе навел напред, с гръб към нея. Може би сам си въобразяваше, но сякаш имаше някаква мрачна решителност в начина, по който пушеше.

- Хайде, скъпи - игриво каза тя, - не бива да се сърдиш. Не ти позволявам.

Той не помръдна.

Стори й се, че чака цял живот, и раменете й леко се отпуснаха. Игривото неодобрително изражение на лицето й бавно се стопи. Най-накрая, след като не можеше да понася напрежението повече, тя протегна ръка към него. Кожата му при допир сякаш й разказваше за изминалите часове.

- Много ли си ми сърдит?

Той мълчеше. Угаси цигарата, после се обърна към нея и прокара ръка в косата си.

- Не ми харесва да правиш неща зад гърба ми... особено нещо толкова... важно като това.

Сега тя пусна чаршафа, наведе се напред и обви с ръце врата му.

- Съжалявам, скъпи - прошепна, гризвайки леко ухото му - Мислех, че ще се зарадваш.

Не беше съвсем вярно: още докато запазваше часа, съзнаваше, че нервната тръпка в стомаха й не е само от нетърпеливо очакване.

- Задължение на мъжа е в крайна сметка да урежда тези неща. Караш ме да се чувствам... не знам, Ейвис. Кой носи панталоните тук? - Лицето му бе мрачно.

- Ти! - отвърна тя и чаршафът напълно се смъкна, когато плъзна крак върху него.

- Това не е някаква шега, нали? Всичко е уредено? Гостите са поканени?

Тя откъсна устни от врата му.

- Само семейството Хендерсън. И родителите ми, имам предвид. Не съм организирала някакво пищно тържество без знанието ти.

Той закри лицето си с ръка.

- Не мога да повярвам, че си го направила.

- О, Иън, любими, моля те, недей...

- Не мога да повярвам, че..

- Нали още ме искаш, нали, скъпи? - Гласът й, потреперващ и леко умолителен, издаваше повече съмнение, отколкото всъщност изпитваше Ейвис. Никога не й бе минавало през ум, че Иън може да си промени решението.

- Знаеш, че е така... Просто...

- Искаш да си сигурен, че ти си главата на семейството. Естествено! Знаеш, че те смятам за великолепен. И ако имахме повече време, щях да чакам, колкото пожелаеш, Иън, не се сърди, любими, моля те. Само защото толкова много искам да бъда госпожа Радли.

Тя притисна носле към неговия нос и разтвори широко сините си очи, за да потъне той в тях.

- О, Иън, скъпи, толкова много те обичам.

Отначало той не бе казал нищо, само се бе оставил на целувките й, на нежните думи, прошепнати умолително, на деликатното докосване на ръцете й. После бе усетила как той бавно омеква.

- Само защото много те обичам, скъпи прошепна и докато му се отдаваше, докато бавно губеше разсъдък, а телата им го връщаха обратно във властта й, след като „Спящия звяр“ се бе събудил, малка частица от нея със задоволство отбеляза, че колкото и трудно да бе понякога, с интелигентност, чар и малко късмет, Ейвис получава винаги получава своето.

Беше се държал малко странно на сватбата. Знаеше, че така мисли майка й. Беше разсеян, понякога не чуваше какво му казват и хапеше нокти, което бе крайно неприемлив навик за възрастен мъж. При положение че бяха са осем човека и че той бе офицер все пак, бе сметнала неуместна изключителната му нервност.

- Не го мисли - бе казал баща й. Всички младоженци изглеждат като осъдени до живот.

Майка й го бе ударила леко по рамото и се бе опита да се усмихне окуражително с начервените си устни.

Дийна се цупеше. Бе облякла син костюм, толкова тъмен, че изглеждаше почти черен, а когато Ейвис се оплака от това, майка й бе казала да не обръща голямо внимание.

- Много е трудно за нея, понеже ти се омъжваш първа - бе прошепнала тя. - Разбираш ли?

Ейвис разбираше. Отлично.

- Още ли ме обичаш? - попитала го бе тя след това.

Родителите й бяха платили вечерята за всички и една нощувка в „Мелбърн Гранд“. Майка й бе заплакала тихичко на масата и шепнешком й бе споделила точно когато с Иън бяха решили да се оттеглят, че всъщност не е толкова зле че може да й е по-лесно, ако първо изпие една-две чаши. Ейвис се бе усмихнала - усмивка, която бе успокоила майка й и разгневила ужасно сестра й, на която тя сякаш казваше, че ще го направи: ще стане жена преди нея. Дори се бе изкушавала да каже на сестра си, че вече го е направила предната вечер, но както се държеше напоследък Дийна, сигурно щеше да го сподели с майка им, а само това й трябваше.

- Иън? Обичаш ли ме още, след като вече съм просто госпожа Радли?

Бяха стигнали до стаята. Той затвори вратата зад нея, отпи още една глътка бренди и разхлаби яката си.