Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Искам да го изпратя - каза Маргарет.

Франсис отново погледна плика и провери дали е прочела правилно името. После озадачено погледна Маргарет. Зад нея на висок глас почнаха да спорят за някакво провинение на ринга, но тя не отклоняваше поглед от жената до себе си.

- Излъгах каза Маргарет. - Оставих те да си мислиш че е мъртва, но тя не е. Напусна ни. Няма я вече две години и половина.

- Майка ти?

- Да. - Тя размаха писмото. Не знам защо го донесох тук горе.

И тогава Маргарет започна да разказва, отначало тих а после сякаш вече не я бе грижа кой може да я чуе.

За тях беше истински шок. Най-меко казано. Бяха се върнали един ден и бяха заварили вечерята да къкри на печка ризите - прилежно огладени на рафта, подовете - почистени и излъскани, и една бележка. Не можела да издържа повече, така беше написала. Била изчакала, докато братята на Маргарет се върнат от фронта, докато Даниъл стане на четиринайсет и вече е мъж, а сега смятала задълженията си за изпълнени. Обичала всички, но трябвало да се помъчи да създаде и собствен живот, докато още имало нещо в нея. Надявала се, че ще разберат, но знаела, че няма да успеят.

Беше накарала Фред Бриджмън да я вземе и да я закара до гарата, след което си бе заминала, вземайки само един куфар с дрехи, четиридесет и два долара спестени пари и от по-хубавите снимки на децата от стената.

- Господин Лидер от билетното гише ни каза, че си купила билет до Сидни. Оттам е могла да иде където си пожелае. Решихме, че ще се върне, когато е готова. Но това не се случи. Даниъл го прие най-тежко.

Франсис хвана ръката на Маргарет.

- След това, предполагам, всички можехме да видим знаците. Но човек не ги търси, нали? Майките винаги са уморени, кисели. От тях се очаква да викат и после да се извиняват. Нормално е да имат главоболие. Предполагам, че всички сме я смятали за част от мебелировката у дома.

- Получи ли вест от нея?

- Писа няколко пъти и татко й писа, умолявайки я да се върне, но след като тя не се върна, той престана. Доста бързо, като се замисля. Не можеше да понесе мисълта, че тя вече не го обича. След като приеха, че повече няма да се върне, момчетата изобщо не искаха да й пишат. Затова... той... просто... те всички... се държаха, сякаш е умряла. Беше по-лесно, отколкото да свикнат с истината. - Тя замълча. - Писала ми е само веднъж тази година. Може би и напомням за нещо, което иска да забрави, вина, която вече не иска да изпитва. Понякога си мисля, че най-доброто, което мога да направя, е да се простя с нея. - Тя завъртя плика в свободната си ръка.

- Сигурна съм, че не е искала да ти причини болка - тихо каза Франсис.

- Но го прави. Непрекъснато.

- Можеш да се свържеш с нея все пак. Имам предвид, че след като чуе къде си, кой знае? Може би дори ще почне да ти пише по-често.

- Не става дума за писмата. - Маргарет захвърли плика на палубата.

Франсис се пребори с желанието си да го затисне с нещо. Не искаше някой случаен полъх да го метне зад борда.

- А за всичко. За нея, за мен.

- Но тя е казала, че те обича...

- Не разбираш. Аз съм нейна дъщеря, нали?

- Да, но...

- Тогава какви чувства трябва да изпитвам, след като майчинството е толкова ужасно, че собствената ми майка отчаяно е искала да избяга? Тя потърка очи с подпухналите си пръсти. - Ами ако... Франсис, ако когато се роди това дете, когато най-сетне се появи... ако изпитам същото?

Времето се развали чак към четири и половина, когато боксирането приключи или когато Тимс се бе отегчил трудно бе да се каже кое. Първите едри капки дъжд изтрополиха тежко по палубата и жените изчезнаха, скрили глави под слънчевите си шапки или сгънати списания, след като бързо прибраха вещите си в чантите, наподобявайки мравки, които търчат към долните палуби.

Маргарет бе отишла до каютата, за да види как е кучето, а Франсис и Джийн седнаха в столовата на палубата, загледани в дъжда, който течеше на ручейчета по стъклата и надолу по ръждивите рамки. Само няколко от жените бях решили да останат на палубата. Дори и под солидния подслон на столовата една буря в морето бе доста различно преживяване от тази на сушата. Заобиколени от ширналия се наоколо простор и нищо, което да стои между човешкия живот и безкрая на бурното море с тъмните облаци, напиращи безмилостно откъм юг, всички се чувстваха твърде безпомощни.

Маргарет усещаше известно облекчение, след като бе изляла душата си. Беше си поплакала малко, сърдито бе обвинила бебето за това, а после, усмихната, се бе извинила няколко пъти. Франсис се чувстваше безпомощна. Искаше да й разкаже нещо за собственото си семейство, но съзнаваше, че ще се наложи да дава обяснения, за които не бе готова, дори и пред Маргарет. Приятелството на другата жена бе станало ценно за нея, което я правеше уязвима. Освен това носеше със себе си някакво усещане за предстояща беда. Въртеше безцелно лъжичката в празната си чаша, слушаше как стене корабът, как стоманените му плоскости стържат леко една в друга като тектонически плочи преди земетресение. Навън веригите дрънчаха безутешно, а дъждът се лееше в буйни реки по палубата.