Джоджо Мойс - Корабът с булките

„Дейли Мейл“, понеделник, 12 юни, 1944 г.

Двадесет и три дни

Джийн бе свалена от кораба по време на кратко непланирано спиране в Кочин. На никого другиго не позволиха да слезе на брега, но няколко от жените видяха как тя се качва в малката лодка, без да погледне назад, и как я откарват към брега, придружена от служител на Червения кръст, докато чантата и куфарът й стоят подредени в другия край на моторницата. Не махна на никого.

Франсис, която я бе държала в прегръдките си през първата нощ на сълзи и истерия, а после бе останала да седи до нея, когато бе изпаднала в някакво мрачно настроение, се бе опитала безрезултатно да измисли как да оправи нещата. Маргарет дори бе поискала да се срещне с капитана. Той се бе държал много любезно, каза тя след това, но щом като съпругът й вече не я искал, той нямало какво да стори. Не беше казал направо: „Заповедта си е заповед“, но точно това бе имал предвид. Идваше й да извие врата на онази ужасна служителка на женския корпус, бе допълнила тя.

- Можем да пишем на съпруга й - предложи Франсис. Но имаше страшно много за обяснение, а и не всичко морска да посочат точно. И колко да кажат?

Докато Джийн лежеше, унесена в сън, двете жени бяха съчинили писмо, което смятаха едновременно за вярно и дипломатично. Щяха да го изпратят по пощата в следващия пощенски клон. И двете знаеха, макар никоя да не го изрази гласно, че едва ли щеше да постигне някакъв резултат. Сега трудно успяваха да различат, и то ако закрият очи от яркото слънце, малката лодка, която акостира на кея. Под един чадър там стояха две фигури и едната пое куфара на Джийн, а другата й помогна да слезе на сушата. Беше невъзможно да видят нещо повече в далечината.

- Не беше моя вината - каза Ейвис, когато тишината стана потискаща. - Няма защо да ме гледате така.

Маргарет избърса очи и с тежки стъпки се запъти навътре.

- Просто е адски тъжно - отрони тя.

Франсис не каза нищо.

Тя не беше красиво момиче, нито дори особено приятно. Но капитан Хайфийлд установи, че в следващите дни не можеше да заличи лицето на Джийн Касълуърт от мислите си. Беше като ситуацията с някой военнопленник: оставянето на брега, предаването под чужда опека. Изражението й на безсилен гняв, отчаяние и накрая унило примирение по лицето й.

Няколко пъти се питаше дали е постъпил правилно. Булките бяха толкова категорични, а възмутеният тон на медицинската сестра продължаваше да го измъчва и сега: "Постъпвате много несправедливо с нея“. Но какво друго би могъл да стори? Служителката от женския корпус бе абсолютно сигурна какво е видяла. Той трябваше да има доверие в своите мъже - същите, които бе предупредил, че няма да толерира подобни простъпки. А и както бе казала жената от корпуса, след като съпругът й вече не я искаше, какво общо можеха да имат те?

И все пак онези две лица - на високото слабо момиче с гневното й обвинение и суровата мъка по лицето на по-младото момиче - го караха да се чуди колко много очакваха те от тези жени, които пътуваха толкова надалеч с обещания, базирани на толкова малко. Излагаха ги на такива изкушения. Ако изобщо е ставало въпрос за изкушение все пак...

Отстраняването на момичето - второто, свалено на брега при подобни обстоятелства - хвърли мрачна сянка над целия кораб. Усещаше, че жените са по-неуверени от всякога. Те го оглеждаха крадешком, когато минаваше по палубите по време на обиколката си, свиваха се боязливо до вратите, сякаш се бояха да не им отреди същата съдба. Свещеникът се бе опитал да уталожи страховете им по време на проповедите си с внимателно подбрани думи, но това сякаш само бе засилило притесненията им. Служителките на женския корпус, междувременно, бяха напълно изолирани. Жените, които бяха чули за отношението към Джийн, сега бяха решили да покажат презрението си по различни начини, като някои бяха доста по - изобретатели и откровени от останалите, заради което вече няколко oт служителките бяха идвали разплакани при него.

Преди няколко седмици би им казал просто да се стегнат. Но сега изпитваше мрачно съчувствие. Това не бе лошо поведение от страна на булките: тези жени бяха поели към някакво голямо приключение. Всъщност бяха напълно безсилни. А подобна безпомощност можеше да провокира необичайни емоции, както в тези, които я изпитваха, така и в страничните наблюдатели.

Имаше си и други грижи. Корабът, сякаш чул за очакващата го съдба, бе претърпял поредица от повреди. Рулят бе заял и се наложи - за трети път през изминалите десет дни - да минат на аварийно парно управление на курса. Продължаваше да не им достига вода, а инженерите не можеха да установят защо помпите за обезсоляване на морската вода непрекъснато се повреждат. Налагаше се да качи на борда още четиринайсет пасажери от Аден, в това число губернатора на Гибралтар и съпругата му, които били на посещение в пристанището и сега трябваше да ги върне до дома им, а изобщо не знаеше къде ще ги настани. И все по-трудно успяваше да прикрива накуцването си. Добсън много настойчиво го бе попитал онзи ден дали се чувства „напълно добре“, което го принуди да стъпва уверено и на двата си крака, макар болният да туптеше толкова силно, че се наложи да прехапе отвътре бузата си, за да не се издаде. Беше се замислил и за възможността да отскочи до лазарета и да види дали няма да намери нещо подходящо там; в крайна сметка ключовете бяха у него. Но нямаше никаква представа какви лекарства да използва, а перспективата да нанесе допълнителни поражения го изпълваше с ужас. Само още три седмици, повтаряше си той. Още три седмици, стига да можеше да издържи толкова.