Джоджо Мойс - Корабът с булките

„Къде ли е той сега?“, мислеше тя. „Дали спи? Дали сънува децата си? Жена си?“ Също както приятелството й с Маргарет бе внесло нови емоции в живота й, така мислите зa семейството на пехотинеца изваждаха на показ нещо у нея, което я изпълваше със срам.

Изпитваше ревност. Беше я усетила за първи път в нощта, когато Маргарет бе говорила с Джо по радиото; когато бе чула разговора им и бе видяла как Маргарет направо грейва от щастие дори и само от мисълта за размяната на няколко думи. Франсис бе осъзнала огромната празнота в живота си. Бе изпитала тъга, която за първи път не можеше да бъде заличена от гледката на океана. Сега усещаше някакво странно чувство на загуба, изострено от мисълта за пехотинеца и неговото семейство. Беше гледала на него като на приятел, сродна душа. Само толкова бе очаквала от който и да било мъж. Сега разбираше, че е преминало в нещо, което не можеше да опише, някакво натрапчиво усещане за раздяла.

Замисли се за съпруга си, Чоки Маккензи. Онова, което бе изпитала към него при първата им среща, бе много различно. Тя остави лъжичката и се насили да погледне другите жени наоколо. „Няма да го направя“, каза си тя. „Няма смисъл да се измъчваш от мисли за нещо, което не можеш да имаш. Което никога не си могъл да имаш.“ С усилие на волята си припомни началото на плаването, времето, когато дори само пътуването й бе достатъчно. Тогава беше доволна, нали?

- Готвачът казва, че бурята няма да е много страшна - обяви Джийн, която се върна на масата с две чаши чай. Звучеше леко разочарована. -Това явно е най-лошото, което ни чака. Жалко. Нямах нищо против люлеенето на кораба, докато пресичахме Големия залив. След като спрях да повръщам, поне. Все пак той каза, че вероятно ще има доста лошо време, когато минем от другата страна на Суецкия канал.

Франсис вече бе свикнала със странния ентусиазъм на Джийн.

- Едва ли са много пътниците, които се молят за лошо време.

- Аз искам да е лошо. Искам да видим истинска страховита буря. Такава, за която мога да разкажа на Стан. О, знам, че няма да усетим кой знае какво на такъв голям кораб, но много искам да седя тук и да гледам. Поне малко вълнение, нали разбираш? Като на кино, но в реалния живот. Ако питате мен, всичко вече е доста скучно.

Франсис се загледа през прозореца. Някъде неизмеримо далеч светкавици разкъсваха небето. Дъждът вече бе по-обилен, трополеше толкова силно по ламаринения покри че се налагаше да говорят високо, за да се чуват. В другия край на столовата няколко жени сочеха далечния хоризонт.

- О, хайде, Франсис. Кажи, че и ти искаш малко вълнение, нали? Виж тази светкавица! Да не искаш да ми кажеш, че това не те прави малко... нали се сещаш? Джийн се размърда на стола си. - Погледни я само.

Само за миг Франсис си позволи да види вилнеещата буря през очите на Джийн, да остави суровата й енергия да я залее цяла, да я зареди и възпламени. Но създаваните с години навици бяха твърде силни и когато се обърна към Джийн, изражението на лицето й бе спокойно и овладяно.

- Трябва да внимаваш какво си пожелаваш - каза тя. Но продължи да се взира в далечната буря.

Тъкмо се канеха да си тръгват, стояха до вратата и чаках дъжда малко да отслабне, преди да се втурнат към люка, водещ надолу към каютите, когато дойде морякът. Бутна вратата, вир вода, след като бе притичал по палубата и донесе с него полъх на влажен и миришещ на дъжд въздух.

- Търся Джийн Касълуърт - каза той, като четеше от някакво листче. - Джийн Касълуърт. Гласът му бе злокобен.

- Аз съм. - Джийн сграбчи ръката на мъжа. - Защо?

Лицето му бе неразгадаемо.

- Викат Ви в кабинета на капитана, госпожо.

После, докато Джийн стоеше неподвижна, със сковано лице, той се обърна към Франсис, сякаш Джийн вече я нямаше:

- Тя е една от по-младите булки, нали? Казаха ми, че е най-добре някой да я придружи.

Тези думи възпряха всякакви други въпроси. Мъжът ги поведе и Франсис после си каза, че това е най-дългата кратка разходка в живота й. Вече не ги интересуваше дъждът, докато крачеха отривисто по палубата с хангарите, покрай склада за торпеда и нагоре по някакви стълби, докато стигнаха до една врата. Морякът почука рязко. Когато чу „Влезте“, той отвори и застана встрани, протегнал ръка да задържи вратата, докато те двете влязат. По някое време, докато вървяха, Джийн бе уловила ръката на Франсис и сега я стискаше здраво.

Стаята, с прозорци от трите страни, беше много по-осветена от тесния коридор и двете примигнаха. Силуетите на трима човека се очертаваха пред един от прозорците и двама гледаха към тях. Франсис разсеяно отбеляза, че подът е покрит с килим, за разлика от всеки друг под на кораба.