Джоджо Мойс - Корабът с булките

Именно затова реши да организира бал. Добрият капитан правеше всичко по силите си, за да осигури щастието и добруването на пътниците си. Малко музика и внимателно контролирано смесване на мъжете и жените щеше да се отрази добре на всички. А той най-добре разбираше нуждата от отвличане на вниманието.

Мод Гон не беше добре. Може би мрачното настроение и малката каюта, която изглеждаше някак празна без жизнерадостното присъствие на Джийн, я правеше по-вяла. Или пък беше резултат от няколко седмици лоша храна и това, че бе затворена натясно в жегата. Нямаше никакъв апетит и беше омърлушена. Почти не се интересуваше от ходенето до банята или кратките нощни излизания на самолетната палуба, където вече не душеше любопитно непознатия солен въздух изпод жилетката, с която я покриваха в кошницата. Беше отслабнала и лека като перце, а кокалите й се брояха.

Франсис седеше на леглото си и нежно галеше главата на малкото куче, докато то се унасяше с хриптене в сън, премрежило очи. От време на време, сякаш спомнило си за присъствието на Франсис, то размахваше опашка, за да й засвидетелства благодарността си. Беше много мило старо куче.

Маргарет се чувстваше виновна. Изобщо не биваше да я взима със себе си, бе казала тя на Франсис. Трябваш предварително да помисли за жегата, за тясното затворено пространство и да я остави в единствения дом, който тя познаваше, в компанията на кучетата на баща й и сред безкрайните зелени поля, където бе щастлива. Франсис разбираше, че нетипичната за Маргарет нервност е в съзвучие с неизречените й опасения: ако не може дори за едно куче да се погрижи както трябва, тогава какво остава за...?

- Да я заведем горе на разходка - предложи тя.

- Какво? - Маргарет се обърна в леглото си.

- Ще я сложим в твоята кошница и ще метнем шал отгоре й. Има една оръдейна кула малко след баните, където никой не ходи. Защо да не поседим за малко там, за да може Моди да се порадва на свеж въздух през деня?

Личеше си, че Маргарет се притеснява, но нямаше ocoбен избор.

- Виж, мога аз да я заведа, нали? - предложи Франсис, забелязала колко изморена е Маргарет.

Неразположението й доказваше, че сигурно не е спала добре няколко нощи.

- Би ли го направила? Добре ще ми дойде да подремна малко.

- Ще останем навън колкото може по-дълго.

Тя закрачи бързо по палуба С, като си даваше сметка че ако изглежда уверена в действията си, е много по-малко вероятно някой да я спре. Някои от булките вече изпълняваха различни дейности на кораба, вършеха секретарска работа или готвеха. Други се бяха присъединили към наскоро сформирания кръжок за рисуване и гледката на жени на палубата, която доскоро бе считана единствено за територия на обслужващия морски персонал, вече не бе толкова необичайна, колкото допреди две седмици.

Тя отвори малкия люк, после се наведе, пристъпи навън и го подпря отворен зад себе си. Денят бе слънчев, но горещината бе приятна, а не задушаваща. Нежен бриз повдигна копринения шал от кошницата на Франсис и много скоро оттам се подаде малко черно носле, което потръпна любопитно.

- Точно така, момичето ми - окуражи я Франсис. - Да видим дали няма да ти помогне.

След няколко минути Мод Гон изяде една бисквитка и парче бекон първите два залъка, към които изобщо бе проявила интерес от два дни насам.

Остана да седи там с кучето в скута си близо час, загледана в бягащите долу вълни, заслушана в откъслечните разговори и случаен изблик на смях от самолетната палуба отгоре, прекъсвани от различни съобщения по радиоуредбата. Макар да усещаше дрехите си спарени, след като не бяха прани от няколко дни, а при някое движение от тялото й да се разнасяше аромат, който я караше да копнее за душ, тя знаеше, че корабът ще й липсва. Шумовете му й бяха станали толкова познати, че й действаха успокояващо. Дори не бе сигурна дали иска като всички останали да слезе на брега в Аден.

Не бе виждала пехотинеца от два дни.

Предните две нощи на пост пред вратата им бе стоял друг мъж и макар тя да бе прекарала доста време в разходки по палубите на кораба, той не се бе появил никъде. Зачуди се дали не е болен и леко се притесни да не би да го лекува доктор Даксбъри. После си каза, че не бива да се държи като глупачка: вероятно бе най-добре изобщо да не го вижда. Свалянето на Джийн от кораба я бе разтърсило достатъчно силно и нямаше нужда от невъзможно младежко увлечение.

Но близо час по-късно, когато се готвеше да влезе вътре, тя подскочи обратно назад. Лицето му бе бледо, а не с тихоокеански тен като на повечето му колеги, очите му бяха все така потънали в орбитите си, издавайки липсата на сън, но определено беше той. Свободното движение на раменете му, изпънати под униформата в защитен цвят, намекваше за сила, която не бе подозирала, когато го виждаше, застанал неподвижно пред вратата. Беше преметнал торба през рамо и тя за миг се парализира от мисълта, че може да се готви да слезе на сушата.