Джоджо Мойс - Корабът с булките

Никога не се бе интересувала особено от дрехи и с облекчение бе разчитала на униформата си, откакто се помнеше. Никога не бе искала да привлича внимание към себе си. Сега приглади полата си: в сравнение с пъстроцветните рокли на другите, тази, която някога бе смятала за елегантна, й се стори вехта. Водена от странна прищявка, тя бе разпуснала косата си от обичайния стегнат кок на тила и докато се гледаше в огледалото, забеляза как падащите по раменете й кичури смекчават чертите на лицето й. Сега, заобиколена от старателно фризираните коси на всички останали, резултат от часове, прекарани с ролки на главата, и последващо нанасяне на лосиони, тя се почувства недодялана, груба и се размечта за сигурността на фуркетите й. Чудеше се дали може да сподели притесненията си с Маргарет, да потърси подкрепата й. Но при вида на запотеното лице и подпухнало тяло на приятелката й, която бе пристегната от същата памучна рокля, която бе носила през последните четири дни, въпросите замряха на устните й.

- Да ти донеса ли нещо за пиене? - попита вместо това тя.

- Какво си съкровище! Мислех, че никога няма да попиташ - обади се Маргарет. Сама бих отишла да взема нещо, но ще ми трябва кран да ме вдигне от стола.

- Ще ти донеса една сода.

- Бог да те благослови! Не искаш ли да танцуваш?

Франсис спря.

- Какво?

- Няма защо да стоиш до мен през цялото време. Аз съм голямо момиче. Върви да се забавляваш.

Франсис набърчи нос.

- По-добре ми е в периферията.

Маргарет кимна и вдигна ръка.

Не беше съвсем вярно. Тази нощ, под закрилата на полумрака, в сладостната атмосфера и липса на чуждо внимание, което й даваше музиката, Франсис бе усетила в гърдите й да се прокрадва копнеж да бъде едно от момичетата, които се въртяха на дансинга. Никой нямаше да я съди затова. Никой нямаше да й обърне внимание. Всички явно го приемаха такова, каквото беше: невинно развлечени простичко удоволствие, откраднато на лунна светлина.

Взе две чаши сода и се върна при Маргарет, която наблюдаваше танцьорите.

- Аз никога не съм била особено запалена по танците - призна тя, но като ги гледам сега, бих дала всичко на света да изляза на дансинга.

Франсис кимна към корема й.

- Не ти остава много каза тя. - После можеш да танцуваш фокстрот из цяла Англия.

Повтаряше си, че няма голямо значение, че не го вижда. Че дори може да е за предпочитане, предвид външния вид. Че вероятно е потънал в тълпата и танцува с някое красиво момиче с яркоцветна рокля и сатенени пантофки. И бездруго бе станала толкова добра в отблъскването на мъжете, че не би могла да се държи иначе.

Единствените танцови забави, на които бе присъствала в съзнателния си живот, бяха в болнични отделения; там беше лесно. Или танцуваше с колегите си, които обикновено бяха стари приятели и спазваха благоприличие, или с пациенти, към които се държеше майчински и които обикновено запазваха високото си уважение към всеки, свързан с медицината. Тя често се улавяше, че ги съветва да си пазят крака или внимава дали се чувстват комфортно докато обикалят дансинга. Старшата сестра, Одри Маршал, се бе шегувала с нея, че все едно ги води на медицинска разходка. Нямаше представа как би трябвало да се държи с тези засмени, наперени мъже, толкова красиви в официалните си униформи, че някои направо спираха дъха й. Нямаше да може да поддържа лек и незначителен разговор или да флиртува невинно. Щеше да се чувства твърде притеснена и засрамена от бледосинята си рокля, редом с прекрасните одежди на всички наоколо.

- Здравей - каза той и седна до нея......Чудех се къде ли мога да те намеря.

Тя не можеше да отрони и дума. Тъмните му очи я гледаха внимателно, а лицето му бе смекчено от мрака. Усещаше слабата миризма на карболова киселина по кожата му, характерна за плата на униформата му. Ръката му лежеше на масата пред нея и тя се пребори с импулсивното желание да я докосне.

- Питах се дали не искаш да танцуваме - предложи той.

Тя се взираше в ръката и при възможността да я усети върху талията си, да приближи тяло до неговото усети как в нея се надига паника.

- Не - рязко отвърна тя. - Всъщност аз... аз тъкмо си тръгвах.

Последва кратко мълчание.

- Късно е - призна той. - Надявах се да се кача тук по-рано, но имаше малък инцидент долу в кухните и неколцина от нас трябваше да се погрижим за това.

- Благодаря все пак - каза тя. - Надявам се, че ще прекараш приятно остатъка от вечерта.

В гърлото й бе заседнала буца. Тя събра нещата си и той стана, за да й направи път да мине.