Джоджо Мойс - Корабът с булките

Ейвис стоеше на пътеката с гръб към стената. Притесненото изражение на лицето й издаваше, че вече е решила, че това място не е за нея. Маргарет си спомни за Джийн и се запита за миг дали някоя от тях изобщо бе в безопасност, имайки предвид наказанието й. Но после видя как Франсис се навежда над изпадналия в безсъзнание мъж и докато повдига клепачите му с едната си ръка, рови с другата в медицинската си чанта, и разбра, че не може да си тръгне.

- Идва в съзнание. Някой да държи главата му настрани, моля. Как се казва? Кенет? Кенет - повика го тя, - можеш ли да ми кажеш къде те боли?

Изслуша го, после вдигна ръката му и подръпна всеки пръст.

- Отвори ми това, моля.

Пехотинецът се пресегна натам, където сочеше ръката й, и извади нещо като комплект за шиене. Маргарет се извърна настрани. Под краката й пътеката вибрираше с ритъма на двигателя.

- Кога казаха, че се сменя охраната? - нервно попита Ейвис.

- След четиринайсет минути - отвърна Маргарет. Зачуди се дали да не слезе и да им напомни за времето, но й се стори безполезно: движенията им вече бяха забързани.

Точно когато се извърна, забеляза един от мъжете. Беше седнал на пода в ъгъла и Маргарет осъзна, че от няколко минути не сваля очи от Франсис. Странният блясък в погледа му я накара да се запита дали халатът на Франсис не е прекалено разгърнат. Сега й се стори, че вниманието му не е толкова похотливо, но не беше и особено благосклонно. Стори й се, че гледа така, сякаш знае нещо. Приближи се до Ейвис, понеже се почувства неудобно.

- Мисля, че трябва да си вървим - каза Ейвис.

- Тя няма да се бави каза Маргарет. Вътрешно бе съгласна с нея: мястото беше ужасно. Така човек можеше да си представи ада, ако имаше такава склонност. И въпреки това Франсис изглеждаше напълно в свои води.

- Съжалявам, че те замесих в това, Никол. Не можех да го оставя. Не и в това състояние.

Джоунс Уелсеца разхлаби кожената си яка с пръст, после погледна маслото, с което бе изцапал панталона си.

- Това е последният път, в който се оставям Дакуърт да ме замъкне на някое късно парти. Проклет глупак! Униформата ми е съсипана. - Запали цигара и се загледа в знаците по стената, които забраняваха пушенето. - Както и да е, друже, длъжник съм ти.

- Мисля, че на другиго си длъжник - обади се Никол. Погледна часовника си. - Господи! Имаме осем минути, Франсис, преди да се наложи да ги измъкнем оттук.

Приклекнала до него на пода, Франсис тъкмо довършваше почистването на порязаното лице на момичето. То бе престанало да плаче и бе изпаднало в безпаметен шок, подсилен, подозираше Никол, от количеството алкохол, което, изглежда, бе изпило. Косата на Франсис, влажна от пот, бе залепнала покрай лицето й; светлият й памучен халат бе прилепнал към кожата, омазан с масло и смазка.

- Подай ми морфина, моля - каза тя.

Той извади малко кафяво шише от чантата й. Тя го взе, после хвана ръката му и я сложи върху парчето марля на лицето на момичето.

- Дръж здраво - нареди тя. - Колкото можеш. Някой да провери как е Кенет, моля. Гледайте дали няма да повърне.

С ловкост, която бе резултат от дълга практика, тя махна тапата на шишето и напълни една спринцовка.

- Скоро ще се почувстваш по-добре - каза тя на пострадалото момиче и след като Никол се дръпна да й направи място, тя допря иглата до кожата. - Ще се наложи да зашия раната - обясни тя, - но ти обещавам да направя съвсем малки шевове. Повечето и бездруго ще са скрити в косата ти.

Момичето кимна безмълвно.

- Трябва ли да го правиш тук? - попита Никол. - Не може ли да я качим горе и там да продължиш?

Една служителка от женския корпус обикаля непрекъснато палубата на хангарите - обади се един от мъжете.

- Просто ме оставете да си свърша работата - каза Франсис с лека стоманена нотка в гласа. - Ще действаме възможно най-бързо.

Няколко мъже вече изнасяха Кенет нагоре, като си го подаваха един на друг по стъпалата и си подвикваха да внимават с крака му и с главата.

- Твоята приятелка няма да каже нищо, нали? - Загледан в тях, Джоунс се почеса по главата. - Имам предвид, можем ли да й се доверим?

Никол кимна. Трябваха й няколко опита, преди да вдене иглата; забеляза как треперят пръстите й.

Мъчеше се да измисли как да й благодари, да изрази възхищението си. Когато я бе държал в прегръдките си на горната палуба по време на танците, бе видял това стеснително момиче да се отпуска и за кратко да засиява. Сега, в тази обстановка, тя бе непозната за него. Никога не бе виждал друга жена толкова уверена в изпълнението на дълга си и разбра, с гордост, каквато не бе изпитвал никога досега, че пред него стои равен.