Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Но тя е омъжена.

- Какво? За сводника си ли? Беше любимката на собственика, точно така! А виж сега! Можеш ли да повярваш? Превърнала се е във Флорънс Найтингейл!

Гръмкият му смях следваше бързите стъпки на Франсис по целия път до люка и отвъд него по тесния коридор.

Имаше девойка англичанка,

Сюзън Самърс казваше се тя,

За четиринайсет, години пратена бе тук,

Всички ние бяхме тъй.

Нашият фермер купи свободата й

И ожени се зa нея веднага,

Добре погрижи се за нас тогава

На земята на Ван Д иймън.

От „Земята на Ван Дннмън“, австралийска народна песен

Австралия, 1939 г.

Франсис провери тенекиената кутия за бисквити поне четири пъти, преди да дойде господин Радклиф. Беше надзърнала също и в дъното на чекмеджето с прибори за хранене, и в съдинката зад стъклената преграда, както и под дюшека в стаята, която преди много години бе спалнята на родителите й. Няколко пъти попита майка си къде са парите, но отговорът бе очевиден в дъхтящото на алкохол унесено хъркане.

Не и за господин Радклиф обаче.

- Е, къде са? - попита той усмихнат. Както се усмихва акулата, когато отваря уста да захапе.

- Много съжалявам. Не знам какво е направила с тях.

- Глезенът й бе пъхнат зад вратата, за да я задържи така, че да му попречи да види вътре, но господин Радклиф се наведе настрани и надникна през мрежата на вратата към майка й, която се бе излегнала на фотьойла.

- Не знаеш - каза той. - Разбира се.

Тя не е добре в момента - каза Франсис, придърпвайки смутено полата си надолу. - Може би когато се събуди, ще ми каже. Зад гърба му видя двама съседи да минават по улицата. Измърмориха си нещо, вторачили погледи в нея. Нямаше нужда да чуе думите им, за да разбере за какво си и говорят.

- Ако искате, мога да мина по-късно и да ги донеса?

- Как? Както направи майка ти миналата седмица ли? И предната също? - Той приглади несъществуваща гънка на панталона си. - Сигурно в портмонето ти няма достатъчно дори и за хляб.

Тя не каза нищо. Така, както стоеше на вратата, изглежда, че очакваше от нея да го покани да влезе. Но тя не искаше господин Радклиф, със скъпите му дрехи и лъснати обувки, да седне в мръсния им хол. Не и преди да е имала възможност да разтреби.

Двамата стояха един срещу друг на верандата, застинали в някакво неловко очакване.

- Май те нямаше наоколо известно време. - Не беше точно въпрос.

- Живях у леля си Мей.

- О, да. Тя почина, нали? От рак, така ли беше?

Франсис не можеше да отговори, без да се насълзят

очите й.

- Да - каза тя. - Аз бях при нея... да й помагам.

- Съжалявам за загубата ти. Сигурно знаеш, че майка ти не се справяше особено добре, докато те нямаше. - Господин Радклиф погледна покрай нея през вратата и тя се пребори с желанието си да я притвори още малко.

- Тя... закъснява с плащанията. Не само при мен. Няма да ти дадат нищо и в магазина на Грийн или на Мейхю.

- Ще се оправя - каза Франсис.

Той се обърна към блестящата кола, която стоеше на пътя. Две момчета се оглеждаха в страничното огледало.

- Майка ти беше хубава жена, когато работеше за мен. Ето в какво те превръща пиенето.

Тя не отклони поглед от него.

- Май няма какво друго да ти кажа за майка ти.

Тя все още мълчеше.

Господин Радклиф прехвърли тежестта на тялото си единия на другия крак, после погледна часовника си.

- На колко години си, Франсис? - попита той.

- На петнайсет.

Той я огледа, сякаш я преценяваше. После въздъхна сякаш щеше да направи нещо въпреки волята си.

- Виж, ето какво ще направим, ще ти позволя да работиш в хотела. Може да миеш чиниите. Да чистиш. Явно не можеш да разчиташ на майка ти да те издържа. Внимавай да не ме разочароваш обаче, иначе ще останеш на улицата.

После си тръгна, след като прогони момчетата от колата, преди тя да успее да му благодари.

Познаваше господин Радклиф, откакто се помпеше. Повечето хора в Ейнсвил го познаваха: той беше собственик на единствения хотел и на няколко къщи, които даваше под наем. Все още си спомняше времето, когато майка й, преди да попадне в лапите на алкохола, отиваше вечер да работи в бара на хотела, а леля Мей се грижеше за нея. По-късно леля Мей проклинаше деня, в който бе казала на майка й да иде на работа там. „Но в малък и забутан град като този скъпа, трябва да приемаш каквато работа има, нали?“