Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Седни - каза той. Гледаше я почти със симпатия. Тя седна. - Ще трябва да те помоля да напуснеш къщата.

Преди да успее да си отвори устата, за да възрази, той продължи:

- Войната ще промени положението в Куинсланд. Насам ще дойдат войници и градът ще се оживи. Ясно е, че ще дойдат хора, които могат да ми плащат по-висок наем за нея. А и без това, Франсис, няма смисъл младо момиче като теб да живее само там.

- Не съм закъснявала с наема - обади се тя. - Нито веднъж не съм ви разочаровала.

- Знам много добре, скъпа, и не съм човек, който ще те изхвърли на улицата. Ще се преместиш тук. Можеш да вземеш една от стаите на тавана, където спеше преди Мо Хаскинс - знаеш коя е. И ще ти вземам по-малко наем за нея, така че ще ти остават повече от заплатата. Как ти звучи?

Увереността му, че тя трябва да е доволна от това развитие на нещата, бе толкова завладяваща, че й бе трудно да му обясни какво чувства наистина: че къщата на улица "Радли" е нейният дом. Че откакто майка й бе заминала, тя бе започнала да се радва на независимостта си, че вече нямаше усещането, че върви по ръба на пропаст. И че не иска да му бъде задължена по начина, за който намекваше сегашното му предложение.

- Предпочитам да остана в къщата, господин Радклиф. Аз... ще работя допълнително, за да плащам наема.

Господин Радклиф въздъхна.

- Много бих искал да ти помогна, Франсис, наистина. Но когато майка ти избяга с оборота ми, остави голяма дупка във финансите ми. Голяма зееща дупка. Която ще трябва да запълня някак.

Той стана от мястото си и отиде до нея. Ръката му върху рамото й тежеше много.

- Но точно това харесвам в теб, Франсис. Ти си силна, не си като майка си. Затова ще се преместиш тук. Момиче като теб не бива да пропилява най-хубавите си години в тревоги за наема. Трябва да си навън, облечена в по-хубави дрехи, да се забавляваш. Освен това не е никак хубаво едно младо момиче да живее съвсем само... - Той стисна рамото й. Тя се почувства прикована. - Не. Пренеси си багажа в събота, а аз ще се погрижа за всичко останало. Ще пратя някое от момчетата да ти помогне.

След това тя си даде сметка, че вероятно момичетата са знаели нещо, което не й е било ясно. Че тяхната симпатия, дружелюбност и дори, в определени случаи, враждебност не се дължат на факта, че всички живеят под един покрив както бе предполагала, а на положението й в хотела, както подозираха те.

И че когато Мириам, нисичка еврейка с коса, която стигаше до кръста й, заяви един следобед, че ще й помогне да се приведе в по-приличен външен вид, вероятно не се е водела от женска солидарност, а е действала по чужда заповед.

Във всеки случай Франсис, която нямаше никакъв опит в приятелските отношения, се бе почувствала твърде смутена от вниманието, за да възрази. В края на деня, когато Мириам й бе направила прическа, бе пристегнала добре колана на тъмносинята рокля, която специално бе преправила, за да е по мярка на Франсис, и я бе представила на господин Радклиф, хвалейки се с постигнатия резултат. Франсис бе приела, че трябва да й е благодарна.

- Хм, виж се само - каза господин Радклиф и дръпна от цигарата си. - Кой би могъл да предположи, нали, Мириам?

- Не е никак зле, като се понагласи, нали?

Франсис усети как бузите й пламват под изпитателните им погледи и грима по лицето й. Изпита желание да покри гърдите си с ръце.

- Направо да я схрускаш. Мисля, че нашата малка Франсис не бива да си пилее времето при стария Хън Ли, нали така? Сигурен съм, че можем да й намерим по-привлекателна работа от миенето на бутилки.

- Няма нужда - обади се Франсис. - Наистина. Харесва ми да работя с господин Хън.

- Разбира се, миличка, и вършиш отлична работа. Но като гледам каква красавица си станала, мисля, че ще си ми по-полезна в бара. Затова отсега ще сервираш напитките. Мириам ще ти покаже кое как се прави.

Почувства се, както много често ставаше, надхитрена, сякаш, въпреки че уж вече бе голяма и част от света на възрастните, има твърде много хора, които можеха да вземат решенията вместо нея. И макар да бе зърнала за миг нещо в погледа на Мириам, което я накара да почувства нещо различно, нещо притеснително, не би могла да определи точно какво е то.

Трябваше да е благодарна. Затова, че господин Радклиф й бе дал симпатичната малка стаичка на тавана на доста по-нисък наем от онзи, който би могла да си позволи. Че се грижи за нея, след като никой от двамата й родители не бе имал достатъчно разум да го направи. Да му е благодарна, че й обръща толкова голямо внимание, че й бе поръчал две хубави рокли, след като бе разбрал, че тя няма нито една, която да не е овехтяла и прокъсана от носене, че я води на вечеря веднъж седмично и не дава на никого да каже нещо лошо за майка й пред нея, че я пази от закачките на войниците, с които се бе напълнил градът. Благодарна за това, че някой я смята за красива.