Джоджо Мойс - Корабът с булките

Тя се опита да го прекъсне, но той не й позволи.

- Мислех, че си по-добра, Франсис. - Заговори й по-тихо, помирително. - Едно от нещата, които харесвам в теб, е, че ти си грижовно момиче. Не обичаш да гледа как другите страдат. Е, като погледнеш на нещата отстрани, не е кой знае какво, нали? Просто ще помогнеш на някого, чийто син е заминал на война и може би няма да се върне повече, нали така?

- Но аз... - Не знаеше какво да му отговори. Започна плаче и вдигна ръка пред лицето си.

Той взе ръка та й в своята.

- Никога не съм те насилвал да правиш нещо, нали така?

- Не.

- Виж, скъпа, Невил е приятен човек, нали?

Дребен, с побелели коси и мустаци, свит като мишка. Цяла вечер й се усмихваше. Тя си бе помислила, че смята разговора им за забавен.

- И те е грижа за мен, нали?

Тя кимна безмълвно.

- Това ще означава толкова много за него. И за мен. Хайде, скъпа, не искам нещо кой знае какво от теб, нали? - Той повдигна лицето й към своето. Накара я да отвори очи.

- Не искам да го правя прошепна тя. - Не и това.

- Само половин час от живота ти. И бездруго ти харесва, нали?

Не знаеше как да отговори. Никога не бе го правила достатъчно трезва, че да помни.

Той явно прие мълчанието й за съгласие. Заведе я пред огледалото.

- Ето какво ще направим - каза той. - Ти иди и се пооправи. Никой не иска да гледа разплакано лице. Аз ще наредя да ти качат няколко питиета - от онова хубаво бренди, което харесваш - и после ще пратя Невил горе. Двамата ще си прекарате чудесно.

Не я погледна, докато излизаше от стаята.

След това бе изгубила бройката колко пъти го е правила. Знаеше само, че всеки следващ път бе по-пияна- веднъж бе повърнала дори и мъжът бе поискал да му върнат парите. Господин Радклиф ставаше все по-ядосан и по-гневен, а тя прекарваше ужасно много време, скрита в банята и все търкаше кожата си, докато не я ожулеше на места до червено, което караше момичетата да потръпват, когато минаваше край тях.

Най-накрая, последния път, когато барът бе пълен с шумни посетители, много от които се качваха с тежки стъпки в стаите горе, Хън Ли я бе издебнал в момента, в който тя се скри за малко в килера. Там си беше скътала бутилка ром и изправена пред перспективата да забавлява двама войници в отпуск, които бяха схванали от думите на господин Радклиф, че могат да прекарат известно време с нея, тя стоеше в ъгъла между касите бира и бъчви с уиски и надигаше шишето, което вече бе полупразно.

- Франсис!

Извърна се рязко. Беше пияна и й трябваше малко време да фокусира, а и го позна само по синята му риза и широки рамене.

- Не казвай нищо - завалено изрече тя, докато оставяше бутилката. - Ще оставя пари в касата.

Приближи се до нея, застана под голата крушка и тя се учуди дали и той не иска да я опипва с лапите си.

- Трябва да вървиш - каза той. Махна с ръка да пропъди една нощна пеперуда пред лицето си.

- Какво?

- Трябва да се махаш оттук. Това място не е добро.

Това бе повече, отколкото й бе казал за близо година и половина. Тя само се бе засмяла горчиво, ядно, смях, който бе преминал в хлипане. После се наведе, обви тялото си с ръце, без да може да си поеме дъх.

Той стоеше смутено пред нея, после предпазливо направи крачка напред, сякаш се боеше да не я докосне.

- Нося ти това - каза той.

Тя се зачуди за миг дали не й предлага сандвич. После видя, че стиска пачка банкноти, мръсни и омачкани банкноти.

- Какво е това? - прошепна тя.

- Онзи човек миналата седмица. Онзи... - Той се поколеба за миг, защото не знаеше как да опише най-добре новия „приятел" на господин Радклиф. - С лъскавия костюм. Има игрална зала. Откраднах ги от колата му. - Бутна пачката в ръката й. - Вземи ги. Тръгни утре. Можеш платиш на господин Мъсгроув да те закара до гарата.

Тя не помръдна и той настоятелно побутна ръката й.

- Хайде. Заслужила си ги.

Тя зяпаше парите и се чудеше дали не е толкова пияна, че да си въобразява цялата случка. Но когато ги докосна с пръсти, усети, че са истински.

- Не мислиш ли, че ще каже на господин Радклиф?

- И какво? Вече ще си заминала. Влакът тръгва утре. Хайде. Върви. - Когато тя не каза нищо, той се престори на ядосан. - Това място не е за теб, Франсис. Ти си добро момиче.

Добро момиче. Гледаше невярващо този човек, за които не бе сигурна дори, че може да говори, камо ли да е способен на такава добрина. Взе парите и ги сложи в джоба си. От потта му банкнотите бяха омекнали и се смачкаха, когато се плъзнаха между гънките на плата. После понечи да хване ръката му, за да му благодари.