Джоджо Мойс - Корабът с булките

Не биваше да обръща внимание на Хън Ли, когато я дръпна настрани една вечер и на разваления си английски й каза, че трябва да се махне. Веднага. Че не е глупаво момиче, каквото и да казват другите.

Затова в онази първа нощ, когато вместо да я прати да си ляга, господин Радклиф я покани да иде в стаята му след вечеря, беше трудно да му откаже. Когато му каза, че е уморена, той бе направил ужасно тъжна физиономия и бе казал, че едва ли би могла да го остави самичък, след като той цяла вечер я е забавлявал, нали така? Беше толкова горд със специалното вносно вино, че бе изключително важно и тя да го опита. И да изпие втора чаша. А когато бе настоял да седне на дивана до него, вместо на малкото столче, където й бе съвсем удобно, би било грубо да откаже.

- Знаеш ли, ти си много красиво момиче, Франсис - каза той. Имаше нещо направо хипнотизиращо в нашепването му близо до ухото й. В едрата му длан, която, без тя да забележи, поглаждаше гърба й, сякаш е бебе. В начина, по който роклята й се бе плъзнала надолу по тялото й. Много след това, когато се замисляше за този момент, тя разбираше, че почти не се бе опитала да го спре, защото не бе осъзнавала, докато не беше твърде късно, какво би трябвало да спре. А и не беше толкова лошо, нали? Защото господин Радклиф я харесваше. Както никой друг. И щеше да се погрижи за нея.

Не беше сигурна какво наистина изпитва към него, но знаеше, че трябва да му е благодарна.

Франсис остана в хотел „Приятна почивка“ още три месеца. През първите два от тях двамата с господин Радклиф - той никога не й предложи да използва малкото му име установиха редовен график на нощните му „посещения“ - два пъти седмично. Понякога я канеше в стаята си като преди това я извеждаше на вечеря. Няколко пъти той се появи без предупреждение при нея. Тогава не й харесваше изобщо: често беше пиян, а веднъж дори не бе проронил и дума, а просто бе отворил вратата й се бе нахвърлил отгоре й, при което тя се бе почувствала просто като някакъв съд, в който да излее семето си, след което часове наред се бе опитвала да измие миризмата му от тялото си.

Много бързо разбра, че не го обича, независимо какво й казваше той. Сега знаеше защо наемаше толкова много жени в хотела. Забеляза, с известно любопитство, че никоя от тях не й завижда за ролята на любимка на собственика, макар той да изразяваше предпочитанието си към нея по всякакъв начин - с по-големи надници, рокли и внимание.

Но в деня, в който й бе предложил да „забавлява“ неговия приятел за малко, всичко й стана напълно ясно.

- Съжалявам - каза тя, а усмивката й леко помръкна, докато гледаше двамата мъже. - Мисля, че не те чух добре.

Той сложи ръка на рамото й.

- Невил много те харесва, миличка. Направи ми услуга. Накарай го да се почувства по-добре.

- Не разбирам.

Пръстите му се стегнаха. Нощта бе много гореща и се хлъзнаха по кожата й, когато я сграбчи здраво.

- Мисля, че разбираш, миличка. Не си глупаво момиче.

Тя отказа, пламнала чак до корените на косата си от срам, че той изобщо я смяташе за способна на подобно нещо. Отново отказа и се опита с възмущението в погледа си да покаже колко е наскърбена от предложението му. Направо побягна към стълбите, докато по лицето й се стичаха сълзи на унижение, отчаяно искаше да избяга в безопасност в стаята си, да се скрие от погледите на другите момичета и подвикванията на войниците, които вече постянно бяха в бара. Но после чу тежките му стъпки подире й. Докато стигне до стаята си, той бе зад гърба й.

- Какво си мислиш, че правиш? - викна й той, като рязко я завъртя с лице към себе си. Неговото бе добило същия цвят, както когато бе обвинил майка й в кражба.

- Махни се от мен!-изкрещя тя.-Не мога да повярвам, че искаш от мен подобно нещо!

- Как си позволяваш да ме засрамваш така! След всичко, което направих за теб - грижих се за теб, забравих за парите, които майка ти открадна от мен, купувах ти рокли, водех те на вечеря, макар всички в града да ми повтаряха, че не бива да се доближавам изобщо до някоя от семейство Люк...

Тя бе седнала и притиснала ръце към лицето си, сякаш можеше да се скрие от него. На долния етаж някой запя високо и в отговор се разсмяха.

- Невил е мой много добър приятел, разбираш ли, глупачке? Много добър приятел. Синът му замина на война и той е безкрайно тъжен, а аз само искам да му отвлека вниманието от всички грижи - седим си ние, тримата, веселим се по приятелски, а ти изведнъж почваш да се държиш като разглезена хлапачка! Как мислиш, че се е почувствал Невил?