Джоджо Мойс - Корабът с булките

Когато той не й протегна своята, тя осъзна, че съчувствието на Хън Ли може да е примесено с нещо, за което не й се искаше да мисли. Нещо, което само за три месеца придобила от „професията си“.

Той й кимна, сякаш засрамен от собствената си сдържаност.

- Ами ти? - попита тя.

- Какво аз?

- Не ти ли трябват тези пари? - Не искаше да го пита това: вече усещаше как топлят примамливо в джоба й.

Лицето му бе непроницаемо.

- Не ми трябват колкото на теб - каза той. После се обърна и широкият му гръб потъна в мрака.

Пране: на борда съществуват ограничени условия за пране... Никога не бива да се простира каквото и да било на люк, на врата или някъде, където може да се види отстрани.

„Инструкции за жените пътници“, кораба „Виктория“

Двадесет и пет дни

- Горкият. Това не е съдбата, която заслужаваш, както и да го погледнем. - Нежно докосна стената и му се стори, че усеща годините на борба, отекващи в метала. - Твърде добър си за тях. Твърде добър.

Изправи се, после хвърли поглед през рамо, осъзнал, че говори на глас на кораба, и притеснен да не би Добсън да го е видял. Заместникът му бе крайно обезпокоен от промените в обичайния ред, които правеше капитанът, и макар да му харесваше да изважда от равновесие по-младия мъж, той все пак разбираше, че има граници, които не бива да минава, иначе ще трябва да отговаря пред други.

На „Несломим“ нямаше и един квадратен сантиметър, който да не познава, нямаше и страница от историята му, която да не му беше известна. Бе виждал палубите му под вълните в Адриатика, когато огромният му корпус се подмяташе като платноходка в лапите на бурята. Беше управлявал кораба в Арктика през зимата на четиридесет и първа година, когато палубите бяха покрити с петнадесет сантиметра сняг, а оръжейните кули бяха толкова заледени, че се налагаше двайсетина моряци с куки и лопати да прекарват часове наред навън, за да ги поддържат използваеми. Бе държал руля и когато се биеха с пилотите самоубийци от летището на Сакишима Гунто, когато самолети камикадзе направо отскачаха от самолетната палуба, като я покриваха с огромни вълни от вода и самолетно гориво. Беше водил кораба в Атлантика, заслушан в тишината за зловещото ехо, което подсказваше за близостта на вражески подводници. Бе видял и как самолетната палуба се бе превърнала в огромен кратер, когато в началото на войната цели три самолета „Баракуда“ се бяха сблъскали във въздуха и се бяха стоварили отгоре й. Не беше сигурен, че може да преброи колко хора бяха загубили, на колко погребения в морето бе ставал свидетел и колко тела бяха погълнали водите. Беше видял кораба и в последния му час. Видя как палубата се килва, докато той потъва, повличайки със себе си и онези няколко мъже, за които му бяха казали, че вече са напуснали борда заедно с любимото му момче, чието тяло бе останало някъде в ада, който бълваше вонящ дим над повърхността - неговата смъртна клада. Когато носът потъна и вълните се сключиха над него, не остана никаква следа, че изобщо е съществувал.

Разположението на „Виктория“ бе същото като на неговия кораб близнак; имаше нещо почти зловещо в това, когато за първи път стъпи на борда. Известно време му бе неприятно. Сега изпитваше изключително чувство на дълг.

Бяха се свързали с него същата сутрин. Главнокомандващият на Британския флот в Тихия океан лично му бе телеграфирал. Шеговито му бе предложил да спре с боядисването до края на плаването: няма смисъл да се изтощават мъжете с излишни дейности по поддръжката. „Виктория“ щял да бъде прегледан основно на сух док в Плимут преди да бъде преустроен и продаден на някоя търговска фирма или да бъде разглобен за скрап. „Нищо му няма на кораба“, бе телеграфирал той в отговор. „Горещо настоявам за първия вариант.“

Не беше казал на екипажа: подозираше, че повечето не правеха разлика на кой кораб са, стига в столовата да има достатъчно място, парите да се плащат навреме и храната да става за ядене. След края на войната и бездруго повечето щяха да напуснат флота завинаги. Той и старият кораб щяха да са просто мъглив спомен, когато се разказваха истории за войната по време на вечеря.

Хайфийлд въздъхна и предпазливо прехвърли тежестта си на болния крак. На следващия ден щяха да акостират и Бомбай. Нямаше да вземе под внимание препоръката на Главнокомандващия. Вече от няколко дни бе заповядал екипи от бояджии и моряци да освежат, боядисат и излъскат целия кораб. Във флота знаеха, че заетите моряци са по-малко предразположени към неприятности - а с товар като този на борда, това бе постоянна грижа. Нямаше да остане и едно болтче на кораба, в което да не може да се огледа.