Джоджо Мойс - Корабът с булките

Франсис имаше по-различен опит с хотела. Поне през първата година. Всеки ден, малко след девет, тя отиваше на работа в кухнята, където помагаше на един мълчалив китаец, който само се мръщеше и вдигаше огромния си нож към нея, ако не нареже зеленчуците точно както той иска. Чистеше в кухнята, като бършеше пода с парцал с черни върви, помагаше в готвенето и така до четири часа, когато се заемаше с миене на съдовете. Ръцете й се напукаха и загрубяха от горещата вода; гърбът и вратът я боляха от навеждането над малката мивка. Научи се да стои настрани от жените, които се мотаеха наоколо в лошо настроение следобедите, без да правят каквото и да било, освен да пият и да се дърлят помежду си. Но й харесваше, че печели сама парите си и има поне малко контрол над хаоса в живота си.

Господин Радклиф си удържаше парите за наема и й плащаше малко отгоре, колкото да има за храна и домакински нужди. Беше си купила нови обувки, а на майка си кремава блуза с бледосиня бродерия. Блуза, каквато си представяше, че друг тип майка би носила. Майка й бе заплакала от благодарност, обещала бе, че съвсем скоро ще си стъпи отново на краката. Франсис можеше дори да замине в колеж, както Мей й бе обещала. Да се махне от тази мизерна дупка.

Но после, освободена от грижите за прехраната и поддържането на дома, майка й бе започнала да пие още повече. Понякога идваше в бара на хотела и се облягаше на плота с дълбоко изрязаните си деколтета. Неизменно, късно вечерта, почваше да тормози мъжете наоколо, както и момичетата, които работеха там; постоянно размахваше ръце да пъди несъществуващи мухи и крещеше на Франсис с глас, който едновременно критикуваше и се оплакваше. Накрая се замъкваше отзад в кухнята и нападаше с тежки думи дъщеря си за грешките й - че не се облича хубаво, че не може да се издържа, че изобщо се е родила и е съсипала живота на майка си, - докато най-сетне Хън Ли я сграбчеше с големите си ръце и я изхвърлеше навън. После той се мръщеше на Франсис, сякаш провалът на майка й беше нейна отговорност. Франсис не се опитваше да я защити: още преди години бе разбрала, че няма никакъв смисъл.

Предвид цялата им беднотия, Франсис не можеше да разбере откъде майка й намира пари да се напива така безпаметно.

И тогава една нощ тя изчезна - с оборота за вечерта.

Франсис бе излязла за петминутна почивка, седеше на една кофа в килера с метлите и хапваше две филии хляб с маргарин помежду им, които Хън Ли бе оставил за нея, когато чу врявата. Вече бе оставила чинията си и се бе изправила, когато вътре нахлу господин Радклиф.

- Къде е онази крадлива курва?

Франсис замръзна, разтворила широко очи. Вече бе разбрала по ужасяващото свиване на стомаха й за кого говори.

- Няма я! И проклетите ми пари ги няма! Къде е?

- Аз... не знам - заекна Франсис.

Господин Радклиф, обикновено толкова спокоен и светски човек, се бе превърнал в разярен звяр със зачервено лице, чието тяло сякаш напираше да изскочи от ризата, а огромните му юмруци бяха стиснати, сякаш се мъчеше да се овладее. Стори й се, че се взира в нея цяла вечност, явно преценявайки вероятността да казва истината. За миг дори се уплаши, че може да се подмокри от страх. После той си тръгна, а вратата се затръшна зад гърба му.

Бяха я намерили два дни по-късно в безсъзнание зад месарницата. Нямаше никакви пари, само няколко празни бутилки от алкохол. Обувките й също ги нямаше. Една вечер, през същата седмица, господин Радклиф се беше отбил „да поприказва с нея“, а после дойде в хотела да каже на Франсис, че той и майка й са решили, че за нея ще най-добре да напусне града за малко. Влияела зле на бизнеса. Вече никой не даваше нищо на кредит на двете от семейство Люк. Той лично й бил помогнал.

- Само докато се постегне малко - каза той. - Макар един бог да знае колко време ще й е нужно.

Франсис бе твърде шокирана, за да реагира. Когато се прибра у дома същата вечер и усети потискащата тишина в малката къща, сметките, натрупани на кухненската маса, бележката, която не обясняваше точно къде отива майка й, тя облегна глава върху ръцете си на масата и остана така, докато накрая от изтощение заспа.

Изминаха почти три месеца, преди господин Радклиф да я повика. Сянката на майка й бе избледняла; хората града бяха престанали да си шушукат, когато минаваше покрай тях, а някои дори я поздравяваха. Хън Ли се държеше дружелюбно - гледаше винаги да има парче телешко или овнешко във вечерята й, да си почива редовно. Веднъж й бе оставил два портокала, макар после да бе отрекъл и да бе размахал ножа си в престорен гняв, когато тя спомена за това. Момичетата в бара я питаха как е, сплитаха й плитките като на сестра. Едно й бе предложило да пийнат по нещо, когато приключи смяната си. Тя бе отказала, но им беше благодарна. Когато друго от момичетата бе надникнало през вратата на кухнята, за да й каже, че той я вика в кабинета си, тя бе изтръпнала, уплашена, че и нея ще обвинят в кражба. Каквато майката - такава и дъщерята, нали така казваха в града? Крушата не пада по-далеч от дървото. Но когато почука и влезе, лицето на господин Радклиф не беше гневно.