Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Не си тръгвай - помоли Маргарет.

Франсис се обърна рязко.

- Хайде. За бога, момиче, цяла вечер ми правиш компания тук и сега поне можеш да обиколиш веднъж дансинга. Покажи ми какво изпускам.

- Маргарет, съжалявам, но аз...

- За какво съжаляваш? О, стига, Франсис. Няма смисъл и двете да стоим отстрани. Раздвижи се малко, както обичаше да казва скъпата ни приятелка. Един танц за Джийн.

Тя погледна отново към него, после към тълпата на дансинга, към неспирната въртележка от бели униформи и цветни рокли, като не можеше да реши дали се страхува да се озове в тълпата, или от близостта с него.

- Хайде, момиче.

Той още стоеше до нея.

- Един бърз танц? - протегна й ръка той. - За мен ще бъде удоволствие.

Нямаше доверие на гласа си, затова просто му подаде ръка.

Не искаше да мисли за тази нощ и невъзможността на цялата ситуация. За факта, че изпитваше чувства, които отдавна си бе казала, че е опасно да изпитва. За факта, че неизбежно щеше да има болезнени последици. Просто затвори очи, легна по гръб на леглото си и се наслади и онези мигове, които бе скътала дълбоко в душата си: четирите танца, в които я бе прегръщал, едната му ръка стиснала нейната, а другата - почиваща на талията й; и как по време на последния, макар той да се държеше на благоприличното разстояние от десетина сантиметра от нея тя усещаше дъха му по голата си шия.

И как я бе погледнал, когато я пусна накрая. Нямаше ли неохота в начина, по който ръката му бавно се бе откъснала от нейната? Щеше ли да навреди някому, ако си представяше, че е имало? Нямаше ли нещо повече в начина, по който бе навел глава към нейната и много тихо бе прошепнал: „Благодаря“?

Онова, което чувстваше към него, я шокираше и я караше да се срамува. Но откритието, че е способна на подобни чувства, я окриляше. Хаотичните, завладяващи емоции, които бе изпитала тази вечер, я караха да се пита дали не е прихванала някакъв морски вирус. Никога не се бе усещала толкова трескава, толкова неспособна да събере мислите си. Захапа ръката си, мъчейки се да сдържи истеричния смях, надигащ се в гърдите й и готов да избухне в само бог знае какво. Наложи си да диша дълбоко, опита да си върне вътрешното спокойствие, което й бе давало утеха в изминалите шест години.

Беше просто танц. „Един танц“, прошепна тя сама на себе си и дръпна чаршафа над главата си. Защо не можеше да е благодарна за това?

Чу стъпките, после мъжки гласове. Някой говореше с пехотинеца пред вратата, млад заместник с червена коса и сънени очи. Лежеше и слушаше разсеяно, като се питаше дали е време за смяна на поста. После рязко седна.

Беше той. Остана неподвижна още минута, за да се увери, че не е сбъркала, после се смъкна от леглото, докато сърцето й биеше лудо в гърдите. Сети се за Джийн и изтръпна. Може би беше толкова заслепена от увлечението си по него, че не виждаше какво стои пред нея.

Допря ухо до вратата.

- Какво мислиш? - питаше той.

- Мина повече от час - отвърна другият, - но май нямаш особен избор.

- Не ми харесва това - каза той. - Никак не ми се иска го правя.

Тя отстъпи назад и в същото време дръжката се завъртя и вратата тихо се отвори. Лицето му се показа в пролуката, като повторение от по-рано, когато отново я бе зърнал, шокирана и бледа, осветена от сребристите лампи в коридора.

- Чух гласове - каза тя, притеснена от това, че е по нощница. Затършува зад гърба си за шала си и побърза да се загърне прилично.

- Много съжалявам, че ви безпокоя - гласът му бе нисък и тревожен, - но долу имаше инцидент. Мислех си... Виж, нуждаем се от помощта ти.

След края на танците се бяха заформили няколко неофициални партита в различни части на кораба. Едно от тях бе стигнало чак до задушните помещения на машинното отделение в дясната част на кораба, където един от огнярите танцувал валс с една от булките по пътека, минаваща край главния двигател. Разказите на очевидците засега бяха объркани, но явно двамата бяха паднали в шахтата на двигателя. Мъжът бил в безсъзнание, а жената имала ужасна рана на лицето.

- Не можем да повикаме корабния лекар по очевидни причини. Но трябва да ги измъкнем оттам, преди смяната на пазачите. - Той се поколеба. - Мислехме... аз сметнах, че може да ни помогнеш.

Тя обви тялото си с ръце.

- Съжалявам - прошепна тихо. - Не мога да сляза там. Ще трябва да намериш някой друг.

- Аз ще бъда там. Ще остана с теб.

- Не става дума...

- Няма защо да се притесняваш, гарантирам ти. Те знаят, че си медицинска сестра.

Тогава тя погледна в очите му и разбра какво се опитва да й каже.