Джоджо Мойс - Корабът с булките

Може би заради необичайния час или защото голите й рамене в бавно просветляващия ден грееха като вълшебство. Или просто защото от години не бе разменял с никого и една думичка, която да не е задушена от униформени реплики и показна смелост. Искаше му се да се разкрие като зората пред нея, да се покаже какъвто е - с недостатъците си и всичко - и да бъде пречистен от нейната топлота и разбиране. Искаше му се да кресне на съпруга й - несъмнено някой глупав, устат инженер, който, докато си говореха в момента, може би оправяше панталоните си, измъквайки се от някой далекоизточен бардак, разменяйки хитри намигвания с приятелчетата си: „Знаеш ли какво имаш? Разбираш ли?“.

За миг си помисли, колкото и налудничаво да беше, че може да се опита да изрази поне частично мислите си на глас. Но точно тогава с периферното си зрение забеляза капитан Хайфийлд да се появява на мостика. Тя проследи погледа му и видя капитана да се съветва с двама други офицери. Той махна към самолетите, после изпъна рамене, докато двамата заговориха нещо един през друг. Съдейки по възбудените им гласове, явно нещо сериозно бе станало.

Той се отдалечи неохотно от Франсис.

- Най-добре да ида да видя какво става - каза той. Топлата й усмивка в отговор го окриляваше в двайсет и четирите крачки, които трябваше да направи, докато стигне при другите.

След няколко минути се върна.

- Изхвърлят ги зад борда - каза той.

- Какво?

- Самолетите. Капитанът е решил, че ни е нужно повече място. Току-що е получил разрешение от Лондон да ги изхвърли през борда.

- Но на тях им няма нищо!

Гласът му бе необичайно оживен. Дългата нощ му се бе отразила и сега, след като бе отминала, го бе оставила силно развълнуван.

- Важните клечки, които отговарят за договорите за наем и преотдаване, са съгласни. Но той... не е от онези капитани, които вземат такива решения с лекота. - Поклати глава невярващо.

- Но има право - каза тя накрая. - Всичко свърши. Нека морето ги погълне.

С пукването на зората, когато студената синя светлина докосваше полуголите тела, няколко от жените се събудиха и загърнати с чаршафите си, загледаха сънено и безмълвно как един по един самолетите биваха изтегляни до ръба от инженерите. С минимални инструкции, за да не се събудят спящите, самолетите издигаха нос към небето за последен път, сгънали крилете си напред, някои все още носещи белезите от въздушните битки. Чакаха търпеливо, докато бъдат повикани за сетен път и отписани. После с клатушкане заставаха на ръба и след кратък миг във въздуха изчезваха във финалния си полет, след което се понасяха бавно надолу и тихо следваха теченията в Индийския океан надолу към последното нежно кацане в някое незнайно и невидимо кътче на морското дъно. А звукът от сблъсъка им с водата бе странно приглушен.

Брат ми доведе английска съпруга. Преди да пристигнат, тя беше възхвалявана до небесата колко е красива, изискана, отзивчива и умна...; вместо това се запознахме с една грозна, мръсна, червенобузеста и мързелива жена, която и една добра дума не казваше за когото или каквото и да било в страната ни... Лично мога да заявя, че беше особено злополучен денят, в който maзu наперена чужденка влезе в семейството ни.

Писмо до вестник „Истина“, Мелбърн, 1919 г.

Двадесет и два дни

Скъпа мамо,

Не ми е лесно да напиша това писмо. Явно съм го отлагала, доколкото ми беше възможно. Но ти сигурно знаеш, без да се налага да ти обяснявам, какво искам да ти кажа, че съм направила, и как нося товара си оттогава. Не се гордея със себе си, мамо. Намирах си всякакви оправдания, за да се убедя, че постъпвам правилно. Но не съм сигурна кого се опитвах да защитя - теб или себе си...

Любими мой,

Много е странно да се опитвам да напиша това писмо, знаейки, че най-вероятно, докато го получиш, вече ще бъда в прегръдките ти. Но плаването започва да ми се струва безкрайно и изпитвам отчаяна нужда, докато се намирам насред океана, да поддържам някакъв контакт с теб. Поне да говоря с теб, макар и да не можеш да ме чуеш. Предполагам, че някои от съпругите тук са no-въздържани и затворени от мен, способни да понасят безкрайните дни на раздяла. Но за мен всяка минута, която прекарвам без теб, е твърде дълга и в крайна сметка - безполезна...

Понякога неизречените разговори на борда на „Виктория“ ставаха доста гръмогласни. Сега, на половината на плаването, тежестта на тези едностранчиви излияния тегнеше във въздуха, докато булките препрочитаха и съчиняваха писма, опитваха се да изразят копнежите си, споделяха страховете си със семействата си или гълчаха мъжете си за липсата на емоции. В каюта 3Г две жени седяха една до друга на леглата си и всяка бе потънала в мислите си, докато пишеше върху тънката хартия, осигурена от флота.