Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Цялото ги лице се променя, когато си тук горе.

Тя го погледна за миг. Вероятно той осъзнаваше, че е прекрачил някаква граница, защото продължаваше да се взира в океана.

- Познавам това чувство -добави той.- Затова обичам да плавам по море.

„Ами децата ти“, искаше й се да попита, но не можеше да формулира въпроса така, че да не прозвучи като обвинение. Вместо това крадешком погледна лицето му. Искаше да го попита защо изглежда толкова тъжен, след като имаше при кого да сс върне. Но той се обърна и очите им се срещнаха. Ръката й като че ли сама се вдигна към лицето й, сякаш да се прикрие от него.

- Искаш ли да те оставя сама? - тихо попита той.

- Не - отвърна тя. Отговорът бе дошъл, преди да е имала време да го обмисли. А после и двамата се умълчаха от неловкост или изненада, че тя изобщо е казала нещо, а той стоеше до нея като неин личен пазител, докато се взираха в тъмните води.

Първите лъчи светлина, ярка и пронизваща, се появиха на хиляди мили разстояние далеч на хоризонта малко преди пет. Той й разказа как изгревите се променят в зависимост от това през коя част на Екватора преминават, как понякога са бавни и протяжни като нежно заливане на небето с бледосиня светлина, а понякога кратки, направо жестоки искрящи лъчи, които събуждат небето в зори. Разказа й как като новобранец е можел да нарече по име почти всички съзвездия и се е гордеел с това, как ги е гледал да избледняват призори и се е наслаждавал на вълшебството на появата им часове по-късно, но после, когато почнала войната, не можел да се загледа в нощното небе за повече от минута, без да чуе далечното бучене на вражески самолет.

- Сега удоволствието вече го няма - каза той. - По-лесно ми е да не гледам.

Тя му разказа как експлодиращите снаряди в Тихия океан наподобявали цветовете на зората и как, докато стояла на дежурство нощем, наблюдавала през прозорчето на военната палатка на отделението й, удивлявайки се на способността на човека да поквари природата. „Може да се съзре странна красота дори и в онези цветове“, обясняваше му тя. Войната - или сестринската служба - я бе научила да я вижда в почти всичко.

- Това ще се върне - каза тя. - Трябва само да му дадеш време.

Гласът й бе нисък, утешителен. Той си я представи как обяснява същото на ранените, за които се е грижила, и му се прииска, невероятно, да е бил сред тях.

- Отдавна ли служиш на този кораб?

Трябваха му няколко секунди, докато се съсредоточи върху думите й.

- Не - отвърна той. Повечето от екипажа бяхме на „Несломим“. Но той беше потопен в края на войната. Онези, които оцеляхме, се озовахме на „Виктория“.

Само няколко кратки думи, отлично изрецитирани след толкова повтаряне. Изобщо не можеха да предадат хаоса и ужаса на последните часове на онзи кораб, да опишат бомбите и виковете, и резервоарите за гориво, внезапно превърнали се в огнени гейзери.

Тя сс обърна изцяло към него.

- Мнозина ли изгубихте?

- Доста. Капитанът изгуби племенника си.

Тя се завъртя към мястото, където капитанът бе стоял под мостика само часове по-рано, безукорно спретнат в тропическата си униформа, внимателно преглеждащ някаква таблица.

- Всеки е загубил някого - каза тя почти на себе си.

Той я попита за военнопленниците и изслуша подробното й описание на раните и страданията им, разказа й за онези пациенти, за които се е грижила и които е изгубила. Не я попита как го е преживяла. Онези, които бяха минали през подобно нещо, рядко го правеха, отбеляза си тя. Не беше важно, след като веднъж си изпитал разтърсващата благодарност от това, че просто си жив.

- Трудна задача си избрала - каза той.

- Наистина ли мислиш, че някой от нас е имал избор?

Именно в този миг, когато погледна бледото й сериозно лице и чу в отговора й абсолютната решимост да не извлече дори и най-малка изгода от чуждото страдание, той осъзна, че чувствата му към нея вече не могат да бъда определени като благоприлични.

- Аз... аз... не...

Шокът от осъзнаването на тази истина го накара да изгуби дар слово и той само поклати глава безмълвно. Внезапно и неуместно мислите му се върнаха към последния му отпуск на брега и се почувства разкрит, обзе го срам.

- Всички ще трябва да намерим начин - каза тя - да изкупим стореното.

„Ти?“, искаше му се да възкликне невярващо. „Ти не си започнала тази война. Не си отговорна за пораженията, за откъснатите крайници, за страданията. Ти си едно от хубавите неща на света. Една от причините, заради които продължавахме напред. Ти най-малко от всички хора, от всички тези жени, които лежат сега тук, имаш какво да изкупваш.“