Джоджо Мойс - Корабът с булките

Останаха да седят там почти без да говорят, още поне половин час, като Маргарет викаше на търговците да се приближат, да си вземат тези стоки обратно, да покажат онези. Накрая беше купила на невероятно висока цена две огърлици за Лети, като си казваше сама, че биха били чудесен подарък, съзнавайки, че това е жалък опит да изкупи вината си. Когато жегата стана почти непоносима и слънцето се премести на небето, така че наблюдателният и пост вече не бе в сянката, тя се замисли къде да се преместят. Но нямаше планирани никакви забавления за деня понеже се очакваше, че ще бъдат на брега, а мисълта да се карат помежду си в тясната каюта й бе непоносима.

Взираше се с присвити очи в малка моторна лодка, която се приближаваше към тях, забеляза флотската шапка на капитана, тромавите сиви фигури на борда, които ставаха все по-ясно различими с приближаването на моторницата. Чу възклицанията на момичетата по цялото протежение на кораба, когато другите разбраха какво е това.

- Момичета! -викна тя. -Това е пощата! Имаме поща!

Един час по-късно, всички седяха в столовата и вместо обичайната миризма на зеле, сега въздухът бе изпълнен с очакване, докато един служител от Червения кръст събираше писмата за изпращане и разпределяше други на малки купчинки на една дървена маса в ъгъла. Обявяването на всяко име беше посрещано с викове и писъци от получателката и нейните приятелки, сякаш биваха извикани за връчване на награда, а не на кореспонденция. Наоколо прозорците бяха отворени, за да може морският бриз да влезе в помещението. Слънцето се отразяваше в стъклата и те искряха като блесналия долу океан.

Джийн бе сред първите извикани до масата: нейните внушителни на брой седем писма от Стан бяха върнали част от жизнеността й. Беше ги подала на Франсис, която ги прочете с ниския си, звучен глас, докато Джийн нервно пушеше цигара.

- Чухте ли това? - все прекъсваше четенето тя. - Името ми е татуирано на дясната му ръка. В два цвята! И е боляло адски много.

Маргарет и Франсис си бяха разменили многозначителни погледи.

- И - продължи Франсис - е спечелил четири лири на боксов мач. Пише, че представата на другия за боксиране включвала да се опитва да блокира ударите на Стан с носа си.

- Чу ли това? - Джийн смушка Маргарет с лакът. - Мъчел се да блокира ударите с носа си!

Макар смехът й да бе малко прекалено висок, за да е породен от истинска радост, никой не каза нищо. Достатъчно беше, че изобщо се смее.

По-късно Франсис сподели, че е пропуснала няколко параграфа: онези, които предупреждаваха Джийн „да се държи прилично“ и историята за някакво момиче, което един от приятелите му бил зарязал веднага щом чул, че тя се била държала „твърде свободно и лекомислено“.

- Маргарет О’Брайън?

Маргарет скочи от стола си с бързина, която не подхождаше на обемистата й фигура. Задъхана, тя се вкопчи в купчината писма, които й подадоха, и се върна, грейнала и тържествуваща, забравила напълно, че не я бяха пуснали да слезе на брега. Зачуди се за кратко дали може да слезе в каютата и да си ги прочете на спокойствие, без да обиди някого. Но тъкмо се канеше да попита и чу стъргане на стол по пода, при което вдигна очи от пликовете и видя Ейвис да сяда внимателно пред тях.

Настана кратко мълчание. Маргарет, леко изненадана че Ейвис е предпочела да седне с тях след скандала предната вечер, се чудеше дали не се кани да се извини.

- Имам новини - каза Ейвис.

- И аз - обади се Джийн. Виж. Седем писма. Седем!

- Не - настоя Ейвис. На лицето й имаше някаква сдържана усмивка, сякаш таеше голяма тайна. Беше една различна Ейвис, а не онова гневно, упорито момиче, което бе изхвърчало от каютата им преди няколко часа. - Има истински новини каза тя и вирна брадичка. В очакване съм.

Последва смаяно мълчание.

- В очакване на какво? - не разбра Джийн.

- На бебе, разбира се. Бях при доктора.

- Сигурна ли си? - попита Франсис. - Доктор Даксбъри не ми прави впечатление на... най-надеждния...

Спомни си за последния път, когато го бе видяла и когато пееше, взрян безпаметно в шкафа с медицинските запаси.

- О, значи медицинските сестри знаят повече от докторите, така ли?

- Не, само исках...

- Доктор Даксбъри направи кръвен тест, но междувременно ми зададе много въпроси и ме прегледа. Напълно сигурен е. - Тя приглади косата си и се озърна наоколо може би се надяваше, че някак си ще сподели тази важи новина с по-широка аудитория.

- Предполагам, че това обяснява нещата - каза Маргарет, - сега, като се замисля.