Джоджо Мойс - Корабът с булките

Остана там няколко минути, прехвърлил тежестта на тялото си върху единия крак, с приведени рамене, загледан в морето. После изпъна рамене и тръгна обратно към люка. Докато го стигне, накуцването му вече бе едва забележимо.

След това тя не можеше да определи точно какво в тази кратка сцена й се бе сторило толкова успокояващо - дали самото море, възможността да остане сама навън за двайсет минути, без да я хванат, или лекият намек за човечност, който се съдържаше в накуцването на капитана, напомняйки за уязвимостта на хората, за способността им да прикриват болката си, да страдат, - но докато слизаше обратно по стълбите, тя откри, че вече не усеща така болезнено чуждите погледи върху себе си, че известна част от самоувереността й се е върнала.

Обикновено не би помолила мъж за цигара. Не би си позволила да бъде въвлечена в разговор. И определено не би започнала сама такъв. Но се чувстваше много по-добре. А върху лицето му бе изписана толкова силна меланхолия.

Беше се облегнал на стената до вратата им, стиснал цигарата между палеца и показалеца си, с очи, вперени в една точка в пода право напред. Косата му бе паднала напред и раменете му бяха приведени, сякаш бе потънал в невесели мисли. Когато я забеляза, той угаси цигарата си и я пъхна в джоба си. Стори й се, че се е изчервил. След това тя спомни колко се бе шокирала от това: дотогава той й приличал на автомат. Като много пехотинци. Изобщо не се бе замисляла, че зад маската може да има място за нещо толкова човешко като притеснение или дори вина.

- Моля, не се притеснявайте - каза тя. - Не и заради мен.

Той сви рамене.

- Не е редно, наистина, на пост съм.

- И все пак.

Той й бе благодарил сковано, без да срещне погледа й.

И по някаква причина вместо да влезе в каютата си, тя бе останала там, наметната с жилетка върху раменете, и необяснимо дори за самата нея, бе попитала дали може тя да запали.

- Не ми се влиза още вътре обясни тя. После, засрамена, остана на мястото си, вече съжаляваща за решението си

Той извади цигара от пакета, подаде й я безмълвно. После я запали, като ръката му за миг докосна нейната, докато закриваше пламъчето. Франсис се помъчи да не трепне, после се зачуди колко бързо може да я изпуши, без да й прилошее, и да се скрие. Той явно не бе искал компания. Тя най-добре от всички би трябвало да го разбере.

- Благодаря каза тя. - Само ще дръпна няколко пъти.

- Не бързай.

Вече два пъти се бе уловила в необичайна за нея усмивка, инстинктивна, жест на съгласие. Неговата, в отговор, бе бегла. Стояха от двете страни на рамката на вратата, загледани в краката си, в предупредителния надпис отсреща, в пожарогасителя, докато накрая тишината стана непоносима.

Тя хвърли кос поглед към ръкава му.

- Какъв ранг имаш?

- Ефрейтор.

- Лентите сочат надолу.

- Тройният знак на пехотинците.

Тя дръпна силно от цигарата си. Вече бе изпушила почти една трета от нея.

- Мислех, че три ленти означават сержант.

- Не и ако са обърнати надолу.

- Нe разбирам.

- Дава се за дълга служба. Добро поведение. - Очите му се спряха за миг на нашивките, сякаш рядко се замисляше за тях. - За разтърваване на побойници, такива неща. Предполагам, че е просто начин да наградиш някого, който не иска повишение.

Двама специалисти минаха по коридора. Когато стигнаха до Франсис, погледите им се прехвърлиха към пехотинеца, после обратно към нея. Тя изчака да отминат, стъпките им отекваха в далечината. След миг краткото увеличаване на шума и последващо заглъхване им показа отварянето и затварянето на врата на каюта.

- Защо не си искал повишение?

- Не знам. - Вероятно осъзна, че отвърна малко рязко, затова продължи: - Може би никога не съм смятал, че от мен ще стане добър сержант.

Лицето му бе замръзнало в разочарование, помисли си тя а в очите му, макар и не враждебни, се четеше неудобство от разговора. Тя познаваше това изражение, самата тя често го носеше.

Погледът му за миг срещна нейния, после се отклони. Може би никога не съм искал да нося отговорност. Тогава тя забеляза снимката. Сигурно я бе гледал, преди тя да се появи. Черно-бяла снимка, малко по-малка от мъжки портфейл, сгушена в дясната му длан между показалеца и палеца.

- Твои ли са? - попита тя и кимна към ръката му.

Той я вдигна и я погледна за първи път.

- Да.

- Момче и момиче?

- Две момчета.

Тя се извини и двамата се усмихнаха смутено.

- По-малкият има нужда от подстригване.

Подаде й снимката. Тя я взе, вдигна я към светлината и се загледа в усмихнатите личица, без да знае какво трябва да каже.