Джоджо Мойс - Корабът с булките

Но в каюта с размери три на два метра и половина нямаше място за подобни открити чувства. Което затваряш и двете в личния им строг свят на любезност и дипломатичност. Франсис от време на време питаше дали Ейвис се нуждае от нещо, дали гаденето е намаляло малко; Ейвис питаше дали Франсис има нещо против да остави лампата светната още малко; после и двете прекарваха остатъка от вечерта, учтиво преструвайки се, че вярват, че другата спи.

Франсис легна отново на койката си. Опита се да чете, откри, че се е вторачила в един и същи параграф и нищо не е запомнила от него. Насили се да се съсредоточи и осъзна, че вече е чела това списание. Най-накрая се взря в провисналата мрежа над нея и се загледа как помръдва.

Кучето изхленчи тихичко насън, едва помръдвайки под жилетката на Маргарет. Погледна към пода да провери дали купичката му с вода е пълна.

Далеч някъде над тях се чу тупване, последвано от приглушен смях.

Отвън пехотинецът промърмори нещо на някого, който мина оттам. Времето се проточи, сякаш се разтегляше като ластик.

Франсис въздъхна. Тихо, за да не я чуе Ейвис. Маргарет беше права. Ако прекараше още една нощ вътре, щеше да се побърка.

Той се обърна, когато отвори вратата.

- Само ще се разтъпча - каза тя.

- Строго погледнато, госпожо, не би трябвало да напускате каютата по това време.

Тя не възрази, нито се примоли, само стоеше и чакаше, докато той не й кимна да върви.

- Към столовата на огнярите?

- Не - отвърна тя и се усмихна, свела поглед към обувките си. - Не. Не е по моя вкус.

Тръгна бодро по стъпалата, като усещаше погледа му върху гърба си и се опасяваше, че може да викне след нея, че е променил решението си, че почти е дошло време за вечерния час и ще й нареди да си остане на мястото. Но той не каза нищо.

Далеч от него тя се качи по стълбите покрай залата за прожекция на филми, кимна любезно на две момичета, които, хванати за ръце, се дръпнаха до стената, за да й направят път. Бързо мина, с наведена глава, покрай каютите, покрай редиците метални сандъци, закрепени за стената с ремъци, покрай излишните вече складове за спасителни жилетки, оръжия, амуниции, покрай изписаните с боя предупреждения - „Да се пази сухо“, „Не използвай след единайсет и четиридесет и седем“, „Пушенето забранено“. Качи се по временните стълби към морските каюти на капитана, прескачайки по две стъпала наведнъж, като се навеждаше, за да не удари главата си в металните пречки.

Стигна до люка, погледна през рамо дали някой не я следи, после го отвори и излезе горе на самолетната палуба. После рязко спря и леко залитна от внезапно разкрилото се пред нея мастиленочерно море и небе.

Франсис остана там за известно време, вдишваше прохладния, свеж въздух, усещаше как бризът изпъва кожата на лицето й, наслаждаваше се на нежното люлеене на кораба. Долу боботенето на машините често я караше да се чувства сякаш е в търбуха на някакво праисторическо чудовище което сякаш цялото вибрираше, давеше се и стенеше ядно от усилията. Тук горе движението му бе само ниско ръмжене, сякаш създанието бе благо и покорно и я носеше сигурно напред, като митичен звяр, през големия океан.

Франсис се озърна наоколо и огледа пустата палуба, достъпът до която бе забранен по тъмно. Някои, осветени от луната, други в сянка, силуетите на самолетите стояха наоколо като деца, събрани на площадка за игра. Имаше нещо странно привлекателно в профилите им с вдигнати носове, сякаш подушваха въздуха. Тя тръгна бавно между тях, позволи си да погали блестящия метал и да се наслади на хладното и влажно усещане под дланта си. Накрая седна под едно тясно и аеродинамично оформено тяло. В наблюдателницата си на бетонния под, между два от закрепващите ремъци, тя обви колене с ръцете си и се загледа в милионите звезди, в безкрайната следа от бяла пяна, която чертаеше курса им по водата, в незнайната линия, където мастиленото море срещаше безкрайното черно небе. И вероятно за първи път откакто бяха отплавали, Франсис Маккензи затвори очи и с трепет, който разтърси цялото й тяло, си позволи да издиша дълбоко.

Беше седяла така почти двайсет минути, когато видя капитана. Той излезе от същата врата, която тя бе затворила след себе си, а рангът му ясно се различаваше по бялата шапка и странно изпънатата му скована стойка. Отначало тя се сви и се премести така, че да се скрие в сенките, като вече очакваше да чуе стряскащия вик: „Хей! Ти!“, който щеше да доведе до унижението й. Видя го да затваря внимателно вратата, за да не се чуе трясък. После с плахи стъпки, както вероятно и тя бе изглеждала, той пристъпи напред и започна все по-видимо да накуцва към десния борд на кораба до мястото, което не се виждаше от мостика. Спря до един от по-големите самолети, униформата му бе огряна от лунната светлина, протегна се и се подпря на едно от крилата. После, докато тя сдържаше дъха си, той се наведе и разтри крака си.