Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Не - отговори Франсис. После, когато последвалата тишина заплашваше да ги погълне и двете, добави: -Мислех да поседя тук известно време.

- О. Е, изглежда, времето се е оправило, нали?

- Да.

- Лекцията днес ми се стори доста скучна - продължи Ейвис. Тя се ужасяваше от прекъсването на разговора.

- О?

- Купонна система и какво ли още не. - Тя въздъхна. - Честно казано, когато стигна в Англия, смятам да готвя колкото е възможно по-малко.

Зад тях групичка момичета шумно избутаха столовете си при ставането от масата, без да прекъсват разговора си.

Двете жени ги изгледаха как си тръгват.

- Довърши ли писмото си? - попита Франсис.

Ейвис собственически сложи длан върху тетрадката cи сякаш съдържанието на писмото можеше да стане видимо.

- Да. - Отговорът й бе прозвучал по-остро, отколкото бе искала. Постара се да се успокои. До сестра ми е.

- О.

- Написах и други две сутринта. Едно до Иън и едно до стара приятелка от училище. Тя е дъщеря на семейство Маккилън, знаеш ли ги?

Франсис поклати глава.

Ейвис въздъхна.

- Много големи земевладелци. Не съм писала на Анджела, откакто напуснахме Мелбърн... Не знам кога ще мога да ги изпратя обаче. Ще ми се да знаех кога ще получа писмо от Иън. Загледа се в ноктите си. Надявам се да е в Цейлон. Казаха ми, че може да донесат на борда поща.

Мечтаеше си да получи дебела купчина писма от Иън, която я очаква в някой пощенски клон под жаркото тропическо слънце. Щеше да завърже писмата с червена панделка и да си ги чете тайничко едно по едно, все едно се наслаждава на кутия шоколадови бонбони.

- Доста е странно - каза тя, сякаш говореше на себе си да изминеш толкова дълъг път, да не сте си говорили толкова отдавна. Пръстът й чертаеше името на Иън по плика. - Понякога всичко ми се струва малко нереално. Сякаш не мога да повярвам, че съм се омъжила за този човек и сега съм на кораб посред нищото. Когато не можем да си говорим с тях, е трудно да не забравяме, че всичко е истина.

Пет седмици и четири дни от последното му писмо. Първото, което бе получила като омъжена жена.

- Опитвам се да си представя какво си мисли той сега, защото най-лошото в дългото чакане на писмата е да знаеш, че чувствата са остарели. Случката, която го е разстроила, е отдавна отминала. Залезът, който описва, отдавна го няма. Дори не знам къде е. Единственото, на което всички разчитаме, предполагам, е, че чувствата им към нас не са се променили, дори и да не сме си говорили. Предполагам, че това е изпитание на вярата ни.

Гласът й се бе снижил, бе станал замислен. Осъзна, че през изминалите няколко минути бе забравила, че й се гади. Седна малко по-изправена.

- Не мислиш ли така?

Нещо странно се случи с изражението на Франсис: сякаш лицето й се затвори, стана безизразно като маска.

- Предполагам,че е така - каза тя.

А Ейвис осъзна, че все едно й бе казала, че небето е станало зелено. Почувства се разколебана и раздразнена, сякаш нейният опит да сподели нещо лично е бил нарочно отблъснат. Доста се изкушаваше да каже нещо в този смисъл, но точно тогава Маргарет се дотътри обратно, понесла табла с чай и закуски. В нейната чаша бе пъхната фунийка ванилов сладолед, третият откакто бяха седнали тук.

- Чуйте това, момичета. Нашата Джийн много ще се зарадва. Ще има церемония по пресичането на линията. Явно някаква моряшка традиция, когато се пресича Екватора, и ще има всякакви забавления на самолетната палуба. Момчето, което сипва чая, ми го каза.

Грубостта на Франсис бе забравена.

- Ще трябва ли да се облечем специално? - Ейвис бе вдигнала ръка към косата си.

- Не знам. Нищо не знам за това - ще сложат някаква обява на дъската по-късно. Но ще бъде забавно, нали? Нещо по-различно?

- Хм. Аз няма да отида. Не и с моя стомах.

- Франсис? - Маргарет бе отхапала горния край на фунийката. Малко сладолед бе останал на върха на носа й.

- Не знам.

- О, стига - каза Маргарет. Столът изскърца в протест, когато седна тежко. - Отпусни се малко, момиче. Поживей си.

Франсис й се усмихна колебливо, показвайки дребни бели зъби. Ейвис сепнато си помисли, че тя дори можеше да бъде красива.

- Може би - отвърна Франсис.

Франсис очакваше, че ще намрази мъжа отвън. В първата нощ, когато той бе застанал на поста си, от другата страна на вратата им, тя не можа да спи заради усещането за близостта на този непознат. Докато самата тя е разсъблечена и уязвима. Както и заради факта, че поне на теория, той има власт над нея. Усещаше остро всяко негово движение, всяко поместване на краката му, всяко подсмърчане или изкашляне, звука на гласа му, когато тихо поздравяваше или упътваше някого в коридора. Понякога, докато лежеше в тъмното, тя се замисляше над значението му: присъствието му подчертаваше факта, че те бяха просто товар, пратка, която трябваше да бъде доставена в безопасност от единия до другия край на света, в много случаи от бащи на съпрузи, от едни до други мъже.