Джоджо Мойс - Корабът с булките

Тези тежки стъпки, скованата стойка, оръжието, всичко това показваше, че те трябва да бъдат пазени, затворени, охранявани и защитени от някакви незнайни сили от долните палуби. Понякога, когато близостта на толкова много хора, толкова много непознати мъже, съчетана с изолацията им, я караше да се притеснява, тя бе доволна, че е сложен на пост точно до вратата им. Но обикновено го мразеше, задето я кара да се чувства като притежание, нечия собственост, която трябва да се пази.

Другите явно не изпадаха в подобни философски размисли. Всъщност те дори не го забелязваха; за тях, както всичко останало на борда, той бе част от нощната мебелировка, човек, когото поздравяваха с добър вечер, покрай когото измъкваха тайничко кучето или дори самите те се промъкваха, когато отиваха нощем на парти. Както тази вечер. Маргарет и Джийн се канеха да се срещнат с Денис за нова партия покер и си шепнеха заговорнически, докато си сресваха косите, оправяха си чорапите и обувките и в случая с Джийн, заемаха чужда козметика. Беше едва девет, което не бе достатъчно късно, че да се затворят по каютите според вечерния час, но вече бяха минали и двете смени за вечеря, така че бе достатъчно късно, за да бъдат запитани къде отиват, ако бъдат забелязани по коридорите.

- Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с нас, Франсис?

Вече бяха ходили на няколко партита. Джийн бе останала трезва на поне едно.

Франсис поклати глава.

- Няма нужда да се държиш като монахиня. - Маргарет спря да завърже обувката си. - Сигурна съм, че мъжът ти няма да е против да се забавляваш малко в голяма компания, за бога.

- Няма да кажем на никого - каза Джийн, нацупила силно устни, докато си слагаше още червило.

Маргарет вдигна кучето в скута си, или поне каквото бе останало от него.

- Ще се побъркаш, ако прекарваш всяка вечер тук, да знаеш.

- Ще трябва да те свалят в усмирителна жилетка, когато стигнем в Плимут. - Джийн се разкикоти, почуквайки с пръст главата си. Ще си кажат, че кенгура препускат из кратуната ти.

- Ще рискувам. Франсис се усмихна.

- Ейвис?

- Не, благодаря. Ще си почина тази вечер. - Гаденето на Ейвис отново се бе влошило и тя лежеше, бледа и отпусната, като периодично вдигаше и оставяше книгата си. - Ще ви бъда благодарна, ако държите кучето далеч от мен. От миризмата му ми става още по-зле.

Не бяха очаквали пехотинецът да е отвън. Предната вечер го нямаше, а никоя от тях не бе чула стъпките, които обичайно им подсказваха за пристигането му. Джийн, а после и Маргарет се заковаха на прага.

- О... ние само излизаме за малко чист въздух - каза Маргарет и побърза да затвори вратата след себе си.

- Ще се върнем в единайсет - каза Джийн.

- Или около единайсет.

Франсис, която се бе изправила да вземе нощницата си от закачалката, спря от другата страна на вратата, дочула мъжкия глас и изненадата и лекото напрежение в гласовете на жените.

- На ваше място бих избягвал Черния отряд, щом обичате чистия въздух - каза пехотинецът толкова тихо, че никой не бе сигурен точно какво е чул.

Франсис се наведе по-близо до вратата, вдигнала във въздуха нощницата.

- Столовата на огнярите. Малко е претъпкано там таз нощ - обясни той.

- О. Ясно - каза Маргарет. Е, благодаря.

Франсис чу обувките им да потропват по стълбите, после пехотинецът тихо се изкашля. Нямаше да кажат нищо, до като не стигнат до ъгъла с противопожарния кран. Тогава далеч от погледа му, щяха да избухнат в неистов смях, да се прегърнат здраво за миг, преди да хукнат към столоват на огнярите, хвърлили последен поглед през рамо.

Ейвис не спеше. Би било по-лесно, мислеше си Франсис ако беше заспала. Затворени в малката каюта, двете се движеха мълчаливо една край друга. После Ейвис си легна с лице към стената, а Франсис запрелиства едно списание с надеждата, че концентрацията й поне изглежда истинска.

Рядко бяха прекарвали повече време само двете. Mapгарет бе открита, пряма и дружелюбният й характер се разкриваше в честите й усмивки. Джийн бе по-трудно предсказуема, но в нея нямаше потайност: показваше всичко което чувства, всяко малко раздразнение и всяко вълнение бе открито при нея, колкото и трудно поносимо да беше.

Но Ейвис, предполагаше Франсис, намираше пея самата за труден характер. Не само че двете нямаха нищо общо, но и личните й качества, начинът й на живот дразнеха ужасно Ейвис. Подозираше, че при други обстоятелства Ейвис би могла да се държи откровено враждебно: опитът й бе показал, че такива момичета често са надути. Те имаха нужда да гледат някого от високо, за да се уверят в собствената си значимост.