Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Изглеждат мили.

- Снимката е от преди година и половина. Оттогава са пораснали още.

Тя кимна, сякаш бе споделил с нея някакъв родителски съвет.

- Ти?

- О. Не... - Върна му снимката. - Не.

Отново замълчаха.

- Липсват ли ти?

- Всеки ден. - После гласът му стана суров. - Сигурно дори не помнят как изглеждам.

Тя не знаеше какво да каже: на каквото и да се бе натъкнала, нямаше да облекчи мъката му с една цигара и няколко минути лек разговор. Внезапно усети, че разговорът с него бе прибързано и погрешно решение. Неговата работа бе да стои пред вратата им. Нямаше избор, ако тя реши да го заговори. Не би искал да го безпокоят непрекъснато разни жени.

- Ще те оставя - тихо каза тя, после добави: - Благодаря за цигарата.

Настъпи я на пода, после се наведе да вземе фаса. Страхуваше се да го внесе в каютата - какво ще прави с него в тъмното? Но ако го пусне в джоба си, може да прогори плата. Той не бе забелязал дилемата й, но когато тя се поколеба до вратата, той сс обърна.

- Дай - каза той и протегна ръка. Дланта му бе грапава, загрубяла от годините усилен труд и солена вода.

Тя поклати глава, но той настоятелно протегна ръка още по-близо. Тя остави фаса върху нея и се изчерви.

- Съжалявам - прошепна тя.

- Няма нищо.

- Лека нощ.

Франсис отвори вратата и тихичко се промъкваше вътре в тъмното, когато чу гласа му. Достатъчно тих, за да се увери тя, че го е преценила правилно като човек, но и леко шеговит, за да й покаже, че не се е засегнал. Толкова дяволит, че да намекне за покана.

- Е, чие е кучето? - попита той.

Плаването бе кошмарно. Заради повредите продължи осем, седмици. Имахме едно убийство, едно самоубийство, един офицер от авиацията полудя и какво ли още не. Всичко това на фона на екипаж, който пренебрегваше задълженията си, за да има време да преследва „булки“ и после да се впуска на практика публично в гимнастически сексуални занимания с тях. Явно бяха решили да използват всяка възможна повърхност на кораба, включително една двойка, която се бе специализирала да го прави в наблюдателницата на върха на мачтата.

От записките на покойния Ричард Лоуъри,

флотски архитект

Шестнайсет дни

Първото съобщение „Не си желана, не идвай“ пристигна на сутринта на шестнайсетия ден, откакто булките се бяха качили на борда. Телеграмата пристигна малко след осем сутринта в апаратната зала точно след дългосрочната прогноза за времето. Съдържанието й бе забелязано от радиста. Той побърза да я занесе на капитана, който хапваше препечени филийки с овесена каша в стаята си. Капитанът я прочете, после повика свещеника, който на свой ред повика съответната надзорничка от женския корпус и тримата прекараха определено време в обсъждане на известните им качества на засегнатата съпруга и вероятния начин, по който тя ще приеме новината.

Адресатът на телеграмата, госпожа Милисънт Нюкоум - по баща Съмтър, - бе повикана в кабинета на капитана в десет и трийсет сутринта, след като бе сметнато, че е редно поне да оставят момичето да закуси на спокойствие; все пак мнозина още не се бяха съвзели напълно от морската болест. Тя пристигна с пребледняло лице, убедена, че съпругът й, пилот, летящ с изтребители „Сийфайър“, е бил свален или е изчезнал и го смятат за загинал. Мъката й бе толкова голяма, че никой от тримата не можа да изрече бързо истината, а само стояха неловко, докато тя хлипаше в носната си кърпа. Накрая капитан Хайфийлд изясни случилото се, като й каза с дълбокия си глас, че ужасно съжалява, но случаят не е такъв. Съвсем не е такъв. После й подаде телеграмата.

След това той сподели със стюарда си, че лицето й бе станало съвсем бледо - по-бледо дори и от минутите, в които бе смятала съпруга си за мъртъв. Бе попитала няколко пъти дали допускат това да е шега, а когато й отвърнаха, че всички подобни телеграми по правило се проверяват дали са истински, тя само бе седнала и се бе взряла в думите, не откривайки в тях никакъв смисъл.

- Заради майка му е - каза тя. - Знаех си, че ще ми го причини. Знаех си.

После продължи, докато те стояха мълчаливи около нея.

- Купих си два чифта нови обувки. Похарчих всичките си спестявания. За слизането на брега. Мислех си, че той ще иска да ме види с хубави обувки.

- Сигурен съм, че обувките са много хубави безпомощно прошепна свещеникът.

След това, като огледа стаята с покъртително изражение на лицето си, тя само каза: