Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Не знам какво да правя.

Капитан Хайфийлд, заедно със служителката от женския корпус, бе телеграфирал на родителите на момичето, после се бе свързал с Лондон, откъдето го бяха посъветвали да го свали на брега в Цейлон, където представител на австралийското правителство ще се погрижи за прибирането й у дома. Радистът на кораба имаше грижата родителите й или други роднини да получат цялата нужна информация. Нямаше да я оставят, преди да са сигурни, че всичко е уредено и има кой да я посрещне накрая. Тези процедури бяха залегнали в документацията, изпратена наскоро от Лондон, и вече се спазваха при принудителното ранно завръщане на военни булки.

- Много съжалявам - каза тя, след като й бяха обяснили всичко, изпъна рамене и видимо се опита да се овладее. - Задето ви създавам толкова главоболия, имам предвид. Ужасно съжалявам.

- Няма защо, госпожо... хм... Милисънт.

Служителката на женския корпус бе обгърнала раменете на момичето, за да го изведе навън; трудно беше да се каже дали жестът е закрилящ, или просто демонстрираше намерението й да я отдалечи от кабинета на капитана.

Няколко минути след излизането й в стаята цареше тишина, сякаш, изправени пред подобно емоционално страдание, никой не знаеше какво да каже. Хайфийлд седна на мястото си и докато безнадеждният глас на момичето още отекваше в стените, усети как започва да го мъчи главоболие.

- Ще се свържа с Червения кръст в Цейлон, сър - обади се накрая свещеникът. Ще се погрижа някой да остане с нея известно време. Да й даде някаква подкрепа.

- Добра идея - съгласи се Хайфийлд. Драскаше нещо неразбираемо по тефтера пред себе си. - Предполагам, че бихме могли да се свържем и с командващия офицер на пилота, в случай че има смекчаващи обстоятелства. Ти се погрижи за това, Добсън, ясно?

- Да, сър - отвърна Добсън. Той бе влязъл точно когато Милисънт излизаше, при това си подсвиркваше някаква весела мелодийка, която изключително бе подразнила Хайфийлд.

Чудеше се дали не трябваше да отдели повече време на момичето, дали да не нареди на надзорничката да я доведе на вечеря. Една вечеря на капитанската маса може би щеше да и подейства утешително след подобно унижение. Но винаги му бе ужасно трудно да прецени тези неща.

- Тя ще се оправи - каза Добсън.

- Какво? - не разбра Хайфийлд.

- Сигурно ще си е намерила някой друг млад глупак, докато стане време да напусне Цейлон. Такова хубаво момиче като нея. Той се ухили. Не мисля, че тези австралийки са много придирчиви, стига да намерят някого, който да ги отърве от старата ферма за овце.

Хайфийлд остана без думи.

- Освен това така ще имаме една по-малко на борда, нали, капитане? Добсън се засмя, очевидно доволен от собствената си шега. С малко повече късмет ще сме се отървали от всичките, докато стигнем до Плимут.

Реник, който бе стоял в ъгъла досега, за миг срещна погледа на капитана, после тихо напусна стаята.

Светът, който булките познаваха до този момент, постепенно се отдалечаваше с всяка изминала морска миля, а „Виктория“ се бе изградил като отделен свят, съществуващ паралелно с продължаващия на сушата живот. Ежедневието на кораба се бе превърнало в ежедневие за жените, а мъжете, които всеки ден се движеха наоколо, докато търкаха палубите, боядисваха или заваряваха, бяха неговото население. Този нов свят се простираше от кабинета на капитана в единия край до пощенския магазин в който се продаваше червило, прах за пране, хартия за писма и други неща от първа необходимост, без да се записват в книга за купони; от самолетната палуба, заобиколена от безкрайния син хоризонт, до търбуха на кораба с помпите за вода в трюма, двигателите от левия и десния борд.

Дните отминаваха в писане на писма и посещаване на богослужения за едни от жените, в гледане на филми и слушане на лекции - за други, като понякога те се разхождаха в разрешените зони на обветрената палуба или изиграваха някоя и друга игра на бинго. След като храната им бе осигурена, а животът им се подчиняваше на правилата на кораба, оставаха много малко решения, които да вземат. Заседнали на своя плаващ остров, те станаха пасивни, подчиниха се на новия ритъм, заобиколени от пустота насред бавно променящия се климат, все по-драматичните залези и безкрайния океан. Постепенно, неизбежно, както една бременна жена не може да си представи раждането, за тях стана трудно да очакват пристигането си, прекалено сложно бе да си представят непознатото.

Още по-тежко бе да мислят за миналото.