Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Не е много изискано, нали? - обади се Ейвис, като се приведе напред, за да види по-добре.

В този момент мечките тръгнаха между събраните на палубата и оглеждаха жените престорено строго. Булките както се очакваше от тях, се разпищяха и се притиснах една в друга, заклевайки се на висок глас и без всякакво намерение да спазят клетвата да се защитават една друга. Толкова мелодраматично бе всичко, че Маргарет вдигна очи към небето. Седналата до нея Франсис не трепна дори. Но пък тя, изглежда, толкова малко се вълнуваше от присъствието на мъжете, че Маргарет се зачуди как изобщо с е омъжила.

Един от мечките спря пред тях. Гърди те му още бяха мокри от предишното боричкане, лицето му бе зелено и на врата си имаше гердан от мидички. Приведе се ниско и се вторачи в жените.

- Какви грешници и окаяни души се крият тук? Коя от вас заслужава наказание?

Думите му бяха посрещнати от дружен писък, а булките се разделиха пред него като библейските вълни.

Освен Франсис. Когато спря пред нея, тя остана неподвижна и на свой ред се вторачи в него, докато накрая, разбрал, че тук номерът няма да се получи, той се обърна към Маргарет.

- Аха! - викна той и се приближи. Маргарет тъкмо се канеше с усмивка да възрази, че няма начин да я сложат точно нея в проклетия стол, когато той се завъртя рязко като някой злодей в пантомима, за да огледа очарованата публика зад гърба си.

- Виждам, че ще трябва да си намеря друга жертва - отсече той, като протегна ръка към нея, - защото законът на Нептун забранява да се закачат китовете!

Булките наоколо се заляха от смях. Маргарет, която бе готова да отвърне с някоя солена шега, сега изгуби дар слово. Всички й се смееха. Сякаш бременността й я превръщаше в обект на присмех.

- Я се махай оттук - сърдито каза тя. Но това само ги разсмя още повече.

Тя остана на мястото си, докато той отмина нататък в търсене на друго забавление, а очите й необяснимо се напълниха със сълзи. Франсис седеше с ниско нахлупена шапка и здраво стиснала ръце в скута си.

- Проклет глупак измърмори Маргарет, после повтори по-силно: - Проклет глупак.

Сякаш изричането на думите можеше да я накара да се чувства по-добре.

Слънцето стана още по-жарко и направо усещаше как носът и бузите й изгарят. Още няколко механици и други специалисти бяха изведени и обвинени в подобни прегрешения; някои се извиваха и ругаеха, други направо ги носеха на ръце, понеже уж се били опитали да се скрият някъде из кораба. Повечето се смееха.

Маргарет завиждаше на Франсис за шапката й. Намести се по-удобно на щайгата, вдигнала длан като козирка над челото си и докато гледаше забавлението и нагласените прегрешения на другите, постепенно забрави за лошото си настроение.

- Ти си била на кораби и преди. Винаги ли е така? -обърна се тя към Франсис, която сега си бе сложила слънчеви очила. Не можеше да понася шумна атмосфера.

Франсис се помъчи да се усмихне и Маргарет се засрами, задето й бе отвърнала рязко по-рано.

- Не бих могла да ти кажа - тихо каза Франсис. - Винаги съм работила.

После вниманието й бе привлечено към нещо от дясната й страна.

- На кого кимаш?

- Това е нашият пехотинец - отвърна Франсис.

- Така ли? - Маргарет се взря с присвити очи към тъмнокосия мъж, застанал недалеч от тях. Никога не се бе заглеждала в лицето му, прекалено заета да отмине бърз край него, свита над скритото си куче. - Изглежда ужасно. Не трябва ли да спи сега, след като цяла нощ е на пост.

Франсис не отговори. Пехотинецът ги бе забелязал и сега тя бе вперила очи в обувките си.

Той ти кима каза Маргарет, която махаше весело!

- Ето! Няма ли и ти да му махнеш за поздрав?

Но Франсис сякаш изобщо не я чуваше.

- Вижте! - прекъсна ги Джийн, като сграбчи лакътя на Маргарет. По дяволите! Хванали са един от офицерите!I И не е просто офицер обади се Ейвис. Това е помощник-капитанът. Ужасно е високопоставен, да знаете! О, мили боже! - Закри усмивката си с ръка, сякаш смяташе, че от благоприличие не бива да показва, че се забавлява толкова.

Докато ругаеше и се дърпаше, помощник-капитанът бе отнесен от мястото си до капитана и завързан за стола за потапяне. Там, под охраната на мечките, ризата му беше свалена и докато булките викаха одобрително, тялото му беше намазано с масло, а по лицето му размазаха нещо, което приличаше на овесена каша.

Той няколко пъти се извъртя на стола си, сякаш да призове на помощ някой застанал отзад, но междувременно върху косата му сипаха сироп и отгоре му посипаха пера. С всяко следващо унижение, тълпата викаше по-силно, докато накрая изглеждаше така, сякаш и крясъците на кръжащите горе чайки станаха част от шумотевицата. Като че ли, принудени брутално ясно да осъзнаят липсата на контрол върху собствения си живот, булките се бяха отдали на пречистващото удоволствие да решават съдбата на някой друг.