Джоджо Мойс - Корабът с булките

Франсис се бе усмихнала за втори път тази вечер; Маргарет го забеляза, защото всеки път лицето й се преобразяваше. Порцелановата застиналост, меланхоличната сдържаност за миг се бяха изпарили и една красива непозната бе надникнала зад маската. Изкушаваше се да коментира това, но малкото, което знаеше за Франсис, й подсказваше, че всяка забележка в тази насока само би довела до спускане на завесата отново. А и Маргарет не беше любопитна сврака.

Франсис разказваше за живота на борда на болничен кораб. Докато тихият й, премерен глас описваше визитациите, раните на един млад пехотинец, за когото се бе грижила близо до Соломоновите острови, Маргарет cи спомни тази усмивка, после и Лети. За продължилото кратко време стеснително младежко излъчване, за онази неволна красота, която бе придобило лицето й, когато се бе осмелила мимолетно да помечтае за бъдеще с Мъри Донлийви. После избута спомена назад в съзнанието си с чувство на дълбок срам.

Температурата не бе спаднала толкова, колкото предните вечери и във въздуха имаше една мекота, напомняща й за лятото у дома, когато сядаше навън на верандата с боси крака върху топлите дъски и тишината се нарушаваше само от плясването на някой от братята й, внезапно сложил край на живота на поредния кръвопиещ комар. Опита се да си представи какво ли правят тази вечер. Даниел вероятно седеше на верандата и дереше кожата на някой заек с джобното си ножче...

Изведнъж се заслуша в думите на Франсис. Закова се на място. Накара Франсис да повтори.

- Сигурна ли си? Той знае ли? - попита тя.

Франсис бе пъхнала ръце дълбоко в джобовете си.

- Така каза. Попита чие е.

- Каза ли му?

- Не.

- А какво му каза?

- Нищо.

- Как така нищо?

- Не съм казала нищо. Затворих вратата.

Двете се отдръпнаха до тръбите на стената, за да минат двама офицери. Единият докосна шапката си и Маргарет се усмихна учтиво. Изчака да отминат далеч и едва тогава заговори отново:

- Казал ти е, че знае за кучето, а ти не го попита дали няма да ни издаде? Или откога знае? Нищо?

- Ами нали още не ни е издал?

- Но не знаем какво ще направи.

Франсис бе стиснала упорито челюсти, осъзна сега Маргарет.

- Аз просто... не исках да влизаме в дискусия по темата.

- И защо не? - невярващо попита Маргарет.

- Не исках да си помисли нещо...

- Нещо? Какво например?

Франсис изглеждаше едновременно разгневена и настръхнала отбранително.

- Не исках да си помисли, че може да използва кучето като средство за размяна.

Последва дълго мълчание, докато Маргарет се мръщеше неразбиращо.

- Това е нещо сериозно. Реших, че може да поиска нещо... в замяна. - Сега изглеждаше леко засрамена, сякаш ре схванала как може да прозвучи логиката й.

Маргарет поклати глава.

- Господи, Франсис. Имаш много странни виждания за това как действат хората.

Бяха стигнали до каютата си. Маргарет се опитваше да прецени дали бе имало някакъв скрит смисъл в начина, по който пехотинецът им бе помахал по-рано, и тъкмо щеше да предложи тя да поговори с него, когато той се появи вечерта, но вниманието й бе привлечено от едно момиче, което тичаше нагоре по стълбите. Беше с тъмна и дълга до раменете коса, закрепена отстрани с фиби, една от които се бе разхлабила и висеше. Тя се закова на място, когато стигна до тях и огледа внимателно вратата им.

- Тук ли живеете? В ЗГ?

- Да. - Маргарет сви рамене. - Защо?

- Познавате ли едно момиче Джийн? - попита тя, вся още задъхана. И след като кимнаха: - Може би трябва да слезете долу. Дръжте под око приятелката си, преди някой от пазачите да я намери. Забъркала се е в една каша.

- Къде? - попита Маргарет.

- Столовата на моряците. Палуба Е. Тръгнете наляво по вторите стълби. Синята врата до пожарогасителя. Трябва да вървя. Пехотинците ще се появят всеки момент. Трябва да побързате.

- Аз ще ида - каза Франсис на Маргарет. - По-бърза съм. Ти ще ме настигнеш.

Свали си обувките, пусна жилетката и чантата си до вратата и хукна по коридора, а дългите й тънки крака сякаш летяха под нея.

Човек можеше да понесе най-различни изпитания, мислеше си Ейвис, ако е в подходящата компания. Откакто бе открила Айрийн Картър същия следобед и бе поканена да се присъедини за чай към нея и приятелките й, а после и на лекция (Айрийн бе ушила няколко прелестни торбички за щипки за пране), и накрая за вечеря, бяха приказвали толкова дълго и оживено, че бе забравила не само за часа, а и колко мрази мизерния кораб.

Бащата на Айрийн притежаваше най-прочутия тенис клуб в Мелбърн. Тя бе омъжена за младши-лейтенант който тъкмо се бил върнал от Адриатика син на (тук Ейвис поспря да си поеме дъх) много високопоставен човек от Външно министерство. Айрийн носеше в багажа си цели единайсет шапки, в случай че човек не може да си ги купи в Англия. Айрийн Картър определено бе подходяща компания. И с решимост, която Ейвис подозираше, че й липсва на самата нея, тя бе успяла да се обгради само с други момичета с подходящо потекло и връзки, като дори се бе наложило да организира смяна на леглата за едно тъмнокожо момиче с очила, което бе преместено в каюта, където има „момичета като нея“. Нямаше нужда да обяснява какви критерии се включват в описанието. Ейвис, загледана в Айрийн и идеално подбраните момичета около нея, виждаше, че всички си приличат не само в облеклото и маниерите, но имат и еднакви възгледи.