Джоджо Мойс - Корабът с булките

Когато се обърна, Тимс бе изчезнал. Раненият мъж сега седеше накриво на пода, вдигнал колене пред гърдите си.

- Нали знаете, че има тежки наказания за присъствието ви в мъжките помещения?

Последва напрегната тишина. Служителката на корпуса се наведе, огледа мъжа на пода, прецени състоянието му и отбеляза, че другият с изчезнал. После видя Джийн!

- О, мили боже. Моля ви, не ми казвайте, че това е каквото си мисля.

- Не е - обади се Маргарет.

Жената премести поглед към нея.

- Мили боже повтори тя. - Капитанът трябва да бъде уведомен.

- Защо? Не бяхме ние. - Ейвис трябваше да вика, за да се чуе гласът й над шума на машините. - Дойдохме само да приберем Джийн.

- Ейвис! - Франсис се запрепъва. Застана между жената и проснатата на пода Джийн. - Оставете на нас. Ще я заведем в стаята й.

- Не мога да го направя. Наредено ми е да докладвам за всякакви партита, пиене и... неприлично поведение. Ще ми трябват имената ви.

- Не бяхме ние! - викна отново Ейвис, като погледна към Айрийн. - Само Джийн се е посрамила!

- Джийн?

- Джийн Касълуърт - отчаяно каза Ейвис. - Наистина имаме нищо общо. Просто слязохме тук, защото ни казаха, че е в беда.

- Джийн Касълуърт - повтори жената. - А твоето име?

- Но аз дори не съм погледнала друг мъж! Даже не понасям алкохол!

- Казах, че ще я заведем в стаята й - обади се Франсис. - Аз съм медицинска сестра. Ще се погрижа за нея.

- Да не би да предлагате да си затворя очите? Погледнете я само!

- Тя е само...

- Не е по-стока и от уличница, това е тя!

- Как смееш? - Франсис бе изненадващо висока, когато се изправеше в цял ръст. Чертите й се изостриха. Юмруците й, забеляза Ейвис, бяха свити. - Как смееш?

- Да не би да твърдиш, че са я принудили насила да слезе тук? - Жената набърчи нос при миризмата на алкохол, идваща от дъха на Джийн.

- Защо просто да не...

Трепереща от гняв и ярост, Франсис се обърна към Ейвис.

- Махай се оттук! Просто се махни далеч от мен. И ти ме чуй, от женския корпус, или както там се наричате, не можеш да я докладваш за това, ясно ли е? Не е била виновни тя.

- Заповядано ми е да докладвам за всяко нарушение на реда.

- Тя е на шестнайсет. Явно е, че са я напили и... са се и използвали от нея. На шестнайсет е!

- Достатъчно голяма, за да знае какво прави. Не бива да слиза тук. Никоя от вас не бива да е тук.

- Те са я напили! Погледни я! Почти в безсъзнание е! Мислиш ли, че трябва да загуби репутацията си, вероятно и съпруга си, заради това?

- Не мога...

- Не можеш да съсипеш живота на едно момиче само заради един пиянски инцидент! - Франсис се бе надвесила над жената с някаква едва сдържана емоция - какво ли беше това? - и Ейвис, шокирана от тази непозната Франсис инстинктивно отстъпи назад.

Жената от корпуса също го видя: тя бе изпънала рамена позата на тялото й показваше някаква защитна стратегия.

- Както казах, заповедите ми са...

- О, стига вече с тези проклети заповеди, нафукана...

Невъзможно бе да се каже защо Франсис, зачервена и настръхнала, бе вдигнала ръка, но Маргарет вече я теглеше назад.

- Франсис - шепнеше й тя, - успокой се, бива ли? Всичко е наред.

Минаха няколко секунди, преди Франсис да я чуе изобщо. Беше цялата скована, напрегната до краен предел.

- Не, не е наред. Трябва да й кажеш - настоя тя с блеснали очи.

- Но ти не й помагаш - продължи Маргарет. - Чуваш ли ме? Трябва да отстъпиш.

Нещо в погледа на Маргарет прикова Франсис. Тя примигна няколко пъти, после издиша дълбоко, разтърсващо.

Ръката на Айрийн - все така стиснала кърпичката - трепереше. Когато Ейвис извърна очи, жената от корпуса се бе обърнала, сякаш благодарна за шанса да се измъкне, и крачеше бързо и целеустремено надолу по коридора.

- Тя е само дете! - викна Франсис. Но жената вече я нямаше.

Поздравления за госпожа X. Скинър и госпожа X. Дил , които имат годишнини от сватбите тази седмица. Госпожа Скинър е омъжена от две години, а госпожа Дил - от една, и макар щастливото събитие да ги заварва далеч от съпрузите им, искрено се надяваме, че това ще бъде последната годишнина, които всяка от тях ще прекара разделена от съпруга си, и им пожелаваме много щастие в бъдеще.

„Време за празнуване“, „Дейли Шип Нюз“, От записките на Ейвис Р. Уилсън, военна булка,

Имперски военен музей

Осемнайсет дни

В океана беше невъзможно да се каже по кое време пуква зората не защото бе различно всеки ден или от континент до континент, а защото по разтеглената дъга на морския хоризонт грейналото зарево, което разкъсваше мрака, можеше да се види от стотици, вероятно и хиляди мили дълго преди да стане видимо за сушата, дълго преди да означава нов ден. И което бе по-важно, на долните палуби, в тесния коридор без прозорци или врати, без никаква друга светлина освен изкуствената, беше невъзможно да се каже, дали изобщо се е случило.