Джоджо Мойс - Корабът с булките

Това бе една, но не и единствената, от причините Хенри Никол да не обича времето между пет и шест часа сутринта. Някога се бе наслаждавал на ранния пост, когато морето беше ново и магическо за него, когато, несвикнал да живее толкова натясно с други мъже, бе приветствал най-спокойното време на борда: онези тъмни мигове, преди корабът да се събуди и постепенно да потъне в ежедневния си ритъм. Краткото време, когато можеше да си представи че е единственият човек на света.

По-късно, когато се бе прибирал у дома в отпуск и децата бяха бебета, едното или и двете неизменно се будеха по това време и той чуваше как жена му се измъква тежко от леглото, виждаше през полуотворените си очи понякога как ръката й се вдига да нагласи фибите на ролките, докато с другата се пресяга за халата и мърмори: „Тихо, мама идва“. Той се обръщаше, прикован към възглавницата от познатата амалгама от вина и нетърпение, често осъзнаващ дори и в полусън, че не с способен да изпита към жената, която стъпва по балатума, онова, което се очаква от него: благодарност, желание, дори любов.

От известно време насам пет часът сутринта не бе предвестник на новата зора, а просто час, който да пресметне, в Америка щеше да е пет часът предната вечер. И в Америка, неговото седем вечерта, щеше да е времето за ставане на момчетата. Но този път разстоянието щеше да е само половината проблем: целият им живот щеше да върви по различно време. Често се бе питал как ли ще го запомнят и дали изобщо могат да си го представят как живее половин ден или дори цял ден напред. Сега нямаше да може да си мисли за тях в сегашно време, да си представя, както понякога правеше, че в момента закусват. Мият си зъбите. Може да са навън да играят на топка или с колички, с вагончето, което им бе направил от дърво. Сега трябваше да мисли за тях в минало време.

И нечии чужди мъжки ръце щяха да хвърлят топката.

От другата страна на металната врата някаква жена промърмори нещо насън, повиши глас, сякаш питаше нещо. После настъпи тишина.

Никол се загледа в часовника си, нагласи стрелките, понеже бяха минали в друга часова зона. „Часовете ми препускат към нищото“, помисли си той. „Нямам дом, нямам синове, нито героично завръщане. Дадох най-добрите години от живота си, гледах как приятелите ми замръзват, давят се и изгарят. Дадох невинността си, приятелите ми дадоха живота си, за да мога да тъгувам сега за нещо, което никога не съм бил сигурен, че искам. Поне докато не го изгубих.“

Никол се облегна на стената, блокира в съзнанието си познатите мисли, опита се да свали от плещите си огромна тежест, която го смазваше, стискаше в клещи сърцето дробовете му. Опитваше се с волята си да накара последни час да мине по-бързо. Да дойде зората.

- Шапки долу!

Ковчежникът не вдигна поглед, когато морякът пристъпи напред, смъкна ловко шапката от главата си и я сложи на масата пред него. Двамата мъже отстрани прехвърляха банкноти от едно чекмедже в друго и си подаваха ръкописни разписки.

- Андрюс, сър. Въздушен механик, първи клас. Седем две две едно девет седем. Сър.

Докато младежът стоеше в очакване пред него, ковчежникът прелисти няколко страници, после бързо плъзна пръст по редовете в счетоводната си книга.

- Три лири и дванайсет шилинга.

- Три лири и дванайсет шилинга - повтори помощникът му, седнал до него.

Механикът се прокашля.

- Сър, с уважение, сър, но това е по-малко, отколкото получавахме преди Австралия.

Ковчежникът имаше вид на човек, който е чувал всякакви оплаквания, всякакви финансови молби, и то не веднъж или дваж, а поне няколко хиляди пъти.

- Тогава бяхме по служба в Тихия океан, Андрюс. Получавал си допълнително заплащане за служба във военна зона. Искаш ли да ти организираме няколко камикадзета да ни навестят само за да си заслужиш допълнителните два шилинга?

- Не, сър.

- Не... Не харчи всичко на брега. И стой далеч от онези жени. Не искаме да се извие опашка пред лазарета след два дни, нали, момчета?

Парите бяха преброени, подадени през масата. Механикът си сложи отново шапката на главата и се отдалечи, малко зачервен, докато броеше банкнотите в ръцете си.

- Шапка долу!

- Никол.

Потънал в бавния ритъм на опашката, която се виеше по тясното пространство, останало от палубата на хангарите, той чу името си едва когато го произнесоха втори път. Очите му смъдяха от поредната безсънна нощ, в която го бяха измъчвали неканени мисли.

Тимс, широкоплещест едър мъж, стоеше до него, пушеше и минаха още няколко секунди, преди да проговори отново. Никол го познаваше като прям човек, един от онези експанзивни характери, които обичаха да ги смятат за „народни хора“. Носеха се слухове, че е замесен в даване на заеми, а онези, които не си ги връщали, внезапно ставали изключително податливи на нещастни случаи. Никол инстинктивно стоеше далеч от него, защото съзнаваше, че с човек като Тимс често е най-добре да не ставаш прекалено близък или да знаеш прекалено много. Не бе добра идея нито да ти е враг, нито пък да си му задължен особено. Подобни мъже, с тяхната странна привлекателна сила и сложно изградена система от поддръжници, се намираха на всеки кораб. Предполагаше, че е неизбежно за подобно затворено общество, което разчита на мълчанието и йерархията.