Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Разбира се, знаеш какво се случи с Лолиша Тарант, нали? - казваше сега Айрийн, хванала под ръка Ейвис,докато слизаха по стълбите в главния хангар. Другите вървяха на няколко крачки след тях.

- Не. - Обувките на Айрийн бяха същите като онези, които майката на Ейвис бе видяла в едно парижко списание. Сигурно й ги бяха пратили по самолет.

- Ами нали знаеш, че беше сгодена за онзи пилот? Онзи с несполучливите мустаци? Не? Е... едва пет седмици след заминаването му за Малайзия, тя се хвана с някакъв американски войник. - Тук снижи гласа си. Ужасен човек. Толкова груб. Знаеш ли какво казваше за Мелбърн? „Наполовина колкото най-голямото гробище на Ню Йорк - и два пъти по-голямо мъртвило.“ Пфу. Повтаряше го неспирно, сякаш е много оригинален всеки път.

- И какво стана? - Ейвис бе отворила широко очи, представяйки си Лолиша с американеца.

- Е, това беше. Годеникът й се върна и не беше очарован да завари Лоли да се разхожда с онзи редник, както можеш да си представиш. Да кажем, че не е държал само линията Брисбейн, ако схващаш накъде бия?

- Мили боже възкликна Ейвис.

- Нито пък бащата на Лоли, когато разбра. И бездруго всички бяха настръхнали срещу американците заради онези убийства. - Всички момичета веднага си спомниха за скандала, който бе избухнал, когато четири жени в Мелбърн бяха убити от редник Едуард Дж. Леонски, и австралийските отношения с войниците се бяха влошили.

- Той не е бил убиец.

- О, Ейвис, колко си забавна! Не. Но разказал на всичките си приятели войници какво е правил с Лоли. С най-големи подробности. А командващият му офицер явно схванал нещата по съвсем различен начин и написал писмо на бащата на Лоли, в което го съветвал да държи изкъсо дъщеря си.

- О, мили боже!

- Репутацията й беше съсипана. Годеникът й не иска да чуе за нея, макар половината от онова, което американецът разправял, да не е било истина, разбира се.

- Тя добре ли е?

- Не знам - каза Айрийн.

- Мислех, че двете сте приятелки - подхвърли Ейвис.

- Сега ли? - Айрийн направи физиономия и тръсна глава, сякаш се опитваше да махне от себе си досадно насекомо. Последва дълга пауза. - Е - продължи тя най-сетне - ще се запишеш ли в конкурса за кралица на „Виктория"? Следващата седмица ще бъде конкурсът за дамата с най-хубави крака, както знаеш.

Бяха стигнали до средата на палубата с хангара, когато попаднаха на Маргарет. Беше се облегнала на една дъска за обяви, вдигнала едната си ръка над главата, опряла длан сякаш за опора, докато другата стискаше мястото, където огромният й корем се съединяваше с тялото й под прав ъгъл.

- Добре ли си? - попита Ейвис, парализирана от страх че момичето от фермата може да роди всеки момент. Щеше да се наложи да помага. Само господ знаеше какво би си помислила Айрийн.

- Схващане на мускул - каза Маргарет през стиснати зъби.

Ейвис направо се замая от облекчение.

- Имаш ли нужда от помощ да се върнеш в каютата си - любезно предложи Айрийн.

- Не. Маргарет погледна към Ейвис, после към приятелката й. Носът й, отбеляза Ейвис, бе почервенял от слънцето. Трябва да сляза долу. Джийн се е забъркала в малка... случка.

- Тя спи в нашата каюта - обясни Ейвис.

- Искаш ли помощ? - предложи Айрийн. Беше леко приклекнала, за да се взре в зачервеното лице на Маргарет.

- Трябва само да си поема въздух.

- Е, не може просто да хукнеш след приятелката си така. Не и по тези стълби. Ще дойдем е теб.

Ейвис понечи да възрази:

- He... He мисля, че трябва... Искам да кажа, че Джийн е...

- Но Айрийн вече бе измъкнала ръката си от тази на Ейвис и се пресягаше да хване Маргарет.

- По добре ли си? Хайде, хвани ръката ми. Ще бъде нашето малко приключение.

„Хайде момичета“, бе казала тя. „Не сме имали никакви вълнения, откакто стъпихме на борда. Да вървим да спасим девойката в беда.“ А Ейвис мислено си представи гръмкия смях на Джийн и как казва на Маргарет, че „се щура като шугава овца насред полето“ или нещо подобно, и ясно осъзна как Айрийн - единствената й надежда за подобаващ светски живот на това плаване си отива, понесена от вълна на възмущение. Затвори очи и мислено се зае да репетира извиненията си и начина, по който да се разграничи от вулгарността на Джийн.

Но когато я намериха, Джийн не се смееше. Дори не стоеше на краката си.

Видяха най-напред краката й да се подават малко накриво иззад купчина варели близо до нагрятата стена на залата на десния двигател, а обувките й, полусъбути, сочеха една към друга. Когато се приближиха, гласовете им, снижени, докато слизаха по стъпалата, сега напълно замлъкнаха при вида на сцената пред очите им. Виждаха достатъчно от горната част на тялото й, за да преценят, че е пияна - дотолкова, че да мърмори неразбираемо на себе си. Дотолкова пияна, че да седи - полулегнала - с разтворени крака на твърдия и оцапан с машинно масло под. Дотолкова пияна, че да не я е грижа, че блузата й е разкопчана и едната й малка и бледа гърда се показва от смъкнати сутиен.