Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Дами каза той, навел глава, докато се обръщаше към тях, - добре дошли при истинския двигател на „Виктория“.

Трийсет и двама мъже бяха разквартирувани в помещението на огнярите и макар едва половината да бяха налице, жените се озоваха в такава близост до противоположния пол, която в обичайни обстоятелства би означавала скорошно предложение за брак. Франсис прекара първия половин час притисната до единствените свободни трийсет сантиметра стена, явно твърде ужасена, за да седне, предвид присъстващите няколко полуголи мъже. Джийн се кикотеше и изчервяваше, измърморваше: „Колко дръзко!“, с възмутен тон, когато не можеше да се сети какво друго да каже, което бе доста често. Маргарет бе най-малко притеснена: положението й, както и лекотата, с която общуваше с големи компании от мъже, им позволяваше да се отнасят с нея като с почетна сестра. Само за час не само бе спечелила няколко раздавания на карти, но и бе отговорилa на няколко запитвания какво е най-добре да се напише на любимата, как да се справиш с твърде властна тъща, както и коя вратовръзка да си сложиш за светско събитие. Въздухът бе натежал от цигарен дим, алкохолни пари някоя и друга изтървана ругатня, последвана от извинен към присъстващите дами. В далечния ъгъл слаб като вейка мъж с пригладена назад червена коса тихичко свиреше на тромпет. Никой не му обръщаше внимание, което караше Маргарет да си мисли, че вероятно го прави всяка нощ

- Искате ли питие, дами? - предложи Денис, като наведе над тях с няколко чаши.

Бързо бяха разбрали, че той не се води от обичайни правила на кораба. Алкохол, цигари, малък заем до заплата - всичко сякаш се стичаше или оттичаше от него като вода. Франсис, която бяха склонили да седне до Маргарет поклати глава. Тя явно бе безразлична към възхитените погледи на мъжете и бе прекарала толкова дълго време взряна в обувките си, че Маргарет се бе почувствала гузна задето бе настоявала да дойде. Джийн, от друга стран вече бе изпила две чаши и с всяка изминала секунда ставаше все по-весела.

- Полека, Джийн прошепна Маргарет. - Не забравяй колко ти беше зле по-рано.

- Дейви казва, че това ще ми успокои стомаха - отвърна Джийн и смушка мъжа до нея.

- „Шъ ми ушпокуи штомахъ?“ - Единият от механиците, Джексън, смяташе акцента им за ужасно забавен и непрекъснато повтаряше всяка тяхна дума.

- Недей да вярваш каквото и да ти кажат тези тук - каза Маргарет и повдигна вежди. - Щяло да ти успокои стомаха, как ли пък не.

- Това ли ти каза и твоят Джо, а? - попита Денис, сочейки с пръст корема й, докато наоколо избухнаха в гръмък смях.

По стените имаше прътове, на които се закрепваха хамаците, както и редици шкафчета, чиито собственици бяха обозначени с картички или ръкописно надраскани букви. На малкото останало място по стените, снимки на оскъдно облечени филмови звезди си деляха вниманието с леко размазани, не толкова бляскави снимки на съпруги и приятелки, на усмихнати деца - като пожълтели от никотина вестители на друг, по-широк свят далеч оттук. Наоколо мъжете, които не играеха карти по дървените маси, си лежaxa в хамаците и пишеха писма, спяха, пушеха, четяха или само наблюдаваха - просто се наслаждаваха на присъствието на жените. Повечето се бяха облекли заради благоприличието, а мнозина им бяха предложили бонбони, цигари и дори снимките на любимите си, за да им се похвалят. Въпреки тясното помещение, нямаше и помен от заплаха, както се случваше в дните, когато баща й бе водил у дома онези мъже от бара. Тези тук бяха дружелюбни, гостоприемни и само леко флиртуваха. Маргарет смяташе, че ги разбира; след като бяха прекарали месеци далеч от любимите си, дори и присъствието на някого, който да им помни за света далеч от войната и сраженията, бе напълно достатъчно. Тя самата го бе усетила, когато бе видяла мъже със същата униформа, която и Джо носеше.

- Франсис? Сигурна ли си, че не искаш да изиграеш една игра? - Маргарет отново бе спечелила. Денис само бе подсвирнал и бе хвърлил своите карти, заплашвайки я с жестоко отмъщение при следващата им среща на масата. Изобщо не се съмняваше, че отново ще играят заедно.

- Не. Благодаря.

- Ще се справиш страхотно. - Лицето й бе почти напълно безизразно; дребните й, леко изострени черти не разкриваха нито следа от неудобството, което Маргарет знаеше, че тя изпитва. Вече няколко пъти бе споменала, че Франсис е медицинска сестра и тя няколко пъти бе отказала да говори за времето на службата си. В думите й имаше достатъчно любезност, за да не бъдат приети като обида. Но само толкова.