Джоджо Мойс - Корабът с булките

Отначало го бе отдавал на влагата, някакво ревматично схващане, причинено от внезапното спадане в налягането! Но болката в крака му ставаше все по-настоятелна и бе променила характера си, така че понякога се изостряше и даваше сигнал за злонравието си. Знаеше, че трябва да иде да се прегледа: докторът в Сидни много категорично бе настоял за това. Но той бе сигурен, че ако открият онова, което подозираше, че ще открият, ще имат основание да го лишат от последното му плаване. Ще го изпратят у дома на борда на самолет. А дори пълен с жени кораб бе за предпочитане пред никакъв.

На вратата се почука. Капитан Хайфийлд по рефлекс изпъна крака си по-навътре под масата.

- Влез.

Беше Добсън, понесъл куп документи.

- Извинете, че ви безпокоя, сър, но ви нося коригирания списък с болните. Сметнах, че ще искате да знаете, че сме останали само с три от осемте жени от женския корпус, сър.

- Всички ли са болни?

- Четири са болни, сър. Едната е на легло. Паднала по стълбите до радиостанцията и си навехнала крака.

Добсън се взираше в недокоснатата храна. Несъмнено това щеше да бъде споделено в столовата по-късно и възможните причини щяха да бъдат обсъждани подробно, помисли си Хайфийлд.

- И какво, за бога, е правила пред помещението с радиостанцията?

- Била се изгубила, сър. - Добсън лесно запази равновесие, когато подът се наклони и водните пръски закриха гледката през прозореца. - Един от инженерите намерил две момичета в склад за брашно номер две тази сутрин. Някак успели да се заключат вътре. Изглежда, болшинството от тях не могат да разчитат карта.

Виното бе загорчало в устата му. Хайфийлд издиша дълбоко.

- И какво ще правим с вечерната проверка тази нощ?

- Мислех си да възложим на някои от пехотинците, сър. Клайв и Никол са много отговорни момчета. Честно казано, не мисля, че ще имаме много неприятности с дамите, докато преминаваме през Големия залив. Бих казал, че поне половината са твърде заети да се превиват по леглата си, за да забъркат някоя каша. Столовите са почти празни. Добсън беше прав. Хайфийлд разсеяно си пожела лошото време да се задържи през шестте седмици на плаването.

- Добре. Разпореди се. Какво е нивото на водата?

- Не е зле, сър. Успяваме да се справим засега, но трябва да отбележа, че системите на кораба са доста износени. Някои от машините, изглежда, се държат само на опърпани върви и късмет. И все пак добре е, че доста от жените са по леглата. - Той се ухили. - По-малко миене на коси и такива неща.

- Да, хм, мислех си за това. Постарай се да бъде проведена още една лекция на тема пране. Направи я задължителна. И всички, които не спазват правилата, ще бъдат под заплахата да останат без вода три дни преди да се видят със съпрузите си. Това би трябвало да свърши работа.

Добсън излезе с леко дразнещата си наперена походка. Смяташе, че може да е капитан, беше му казвал неведнъж Реник, стюардът на Хайфийлд. Хайфийлд се бе радвал на повишенията на много други мъже, служили под неговото командване, но нещо в маниера на Добсън му беше адски противно. Нещо в погледа му подсказваше, че без значение дали заради Харт, или заради наближаващото му пенсиониране, Добсън го приема вече като изпята песен; въпреки миналото му, поста му, той го смята вече за човек, с който не е необходимо да се съобразява.

- Този човек е пълен негодник - заяви Реник, който дойде да вземе чинията на капитана. Беше служил при Хайфийлд почти десет години и изразяваше мнението си със свобода, породена от дългогодишен опит.

- Такъв е, но е единственият помощник-капитан, с когото разполагам.

- Мъжете не го уважават. Няма да имате полза от него в това плаване.

- Знаеш ли какво, Реник? Точно в момента, негодник или не, Добсън е последната ми грижа.

Стюардът сви рамене. По набръчканото му шотландско лице се четеше изражение, което намекваше на капитана, че и двамата знаеха повече, отколкото искаха да споделят. Когато излезе от стаята, погледът на Хайфийлд отново се спря на писмото. Той стисна чашата с вино в другата си ръка и помете с длан листа от махагоновата маса право в коша за боклук отдолу.

Денис беше сбъркал за пехотинеца. Когато Маргарет и Франсис се върнаха в каютата си, той стоеше отвън, вдигнал ръка да почука.

- Хей! - викна Маргарет и се опита, въпреки натежалия си корем и люлеещ се под, да изтича по коридора. - Хей!

Той свали ръка и Маргарет използва момента да застане между него и вратата.

- Мога ли да помогна с нещо? - попита тя, задъхана, подпряла с ръка корема си.