Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Значи няма да дойдете с нас за чая? - попита ги Mapгарет откъм вратата. - Има пържола от консерва. - Кучето спеше на леглото, видимо необезпокоявано от лошото време.

Джийн се бе обърнала към стената. Отговорът й, може би за късмет, бе неразбираем.

- Хайде тогава, Франсис - каза Маргарет. Явно оставаме само двете.

Маргарет Донлийви бе срещнала Джоузеф 0’Брайън година и половина по-рано, когато брат й Кълм го бе довел у дома една вечер от бара, заедно с шест-седем други приятелчета, които се бяха превърнали в постоянно присъствие в домакинството им в месеците преди края на войната. Така братята й се стараеха да запълнят къщата, опустяла, след като майка им си бе отишла, обясни тя. Не можеха да понесат празнотата, оглушителната тишина, причинена от отсъствието на един тих човек. Нито баща й, нито братята й искаха да оставят нея и Даниъл сами, докато давеха мъката си в бара - бяха грижовни и внимателни, макар невинаги да им личеше, - затова в продължение на няколко месеца докарваха целия бар във фермата, понякога цели четиринадесет-петнадесет човека, увиснали от каросерията на пикапа, често американци, които носеха алкохол и бира, или ирландци, които пееха песни, докарвайки Мъри до сълзи на умиление. Къщата се изпълваше всяка нощ с шум от мъжете, които пееха и пиеха, а понякога към него се присъединяваше и подсмърчането на Даниъл, който се мъчеше да разбере какво става.

Джо беше единственият, който не ме покани на среща и не ми се натрапваше - каза тя на Франсис, докато хапваше от картофеното пюре в почти празната столова. - Другите или ме смятаха за нещо като сервитьорка в бара, или се опитваха да ме прегръщат, когато братята ми не гледат. Наложи се да ударя един с лопатата, когато реши да си позволи волности в обора. - Сграбчи здраво металната си табла, която се плъзна по масата. - Не се върна повече.

Седмица след това Кълм бе хванал друг да наднича през вратата, докато тя беше в банята, и той, Нийл и Лиъм го бяха пребили почти до смърт. И повече не водеха мъже вкъщи.

Освен Джо, който идваше всеки ден, закачаше Даниъл и се шегуваше с него, даваше на баща й съвети, почерпени от опита в малкото стопанство на неговия баща в Девън, и тайничко хвърляше погледи към нея, като й подаряваше твърде малки найлонови чорапи и цигари.

- Накрая трябваше да го питам - каза Маргарет - защо не ме покани поне веднъж на среща. Отговори ми, че разчитал, че като се мотае достатъчно дълго наоколо, ще свикна да го приемам като част от мебелировката.

Двамата бяха излезли заедно на разходка за първи път точно три месеца преди Американските военновъздушни сили да пуснат бомбата над Хирошима, и няколко седмици по-късно се бяха оженили - Маргарет, облечена в сватбената рокля на майка си в последния ден, в който Джо можеше да получи отпуск. Тя си знаеше, че двамата ще са разбират чудесно. Джо, отбеляза тя, беше като братята й. Не вземаше прекалено сериозно нито себе си, нито нея.

- Зарадва ли се за бебето?

- Когато му казах, че очаквам дете, той ме попита дали раждането ще е в сезона на агнетата. - Тя се засмя.

- Явно не е голям романтик. - Франсис се усмихна.

- Джо няма да познае романтиката, дори и да го перне през лицето отвърна Маргарет. Обаче аз нямам нищо против. И аз не си падам много по разни сладникави истории. Ако достатъчно дълго си живяла с четирима фермери, трудно свързваш романтиката с онзи пол, който години наред те е замерял с корички от сополи под кухненската маса. - Тя се ухили и хапна с апетит от пюрето. Дори нямах намерение да се омъжвам. За мен бракът означаваше повече готвене и мокри чорапи. Сведе очи към тялото си и усмивката й помръкна. Все още се питам понякога как успях да стигна дотук.

- Съжалявам за майка ти - каза Франсис. Тя си бе сипала втора порция, забеляза Маргарет, която получаваше киселини от съвсем малко храна, заради позицията на бебето в корема й, а беше слаба като вейка. За десерт имаше пудинг, който се наричаше „Къпещата се красавица“, както сподели главният готвач с лукава усмивка, защото потреперва и има хубави извивки.

- Как почина? Извинявай - побърза да добави Франсис, когато забеляза бледата кожа на Маргарет да се обагря. - Не исках да бъда... груба. Заради професията ми на сестра е.

- Не... няма нищо... - отвърна Маргарет.

Двете стиснаха мигновено масата, която бе закрепена за пода, докато се мъчеха да задържат плъзгащите се прибори за сол, пипер и чашите.

- Случи се внезапно - каза тя накрая, след като вълната отмина. - В един миг беше при нас, а след това... я нямаше.