Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Горкичкият - прошепна той, като погледна дупката, зейнала в корпуса на самолетоносача. Толкова приличаше на „Непобедим“, стария му кораб.

Докторът му бе обяснил, че трябва да използва бастун, Хайфийлд подозираше, че бе казал на другите хора, че изобщо не бива да бъде допускан да се върне в морето.

- Тези неща заздравяват по-бавно на твоите години бе отбелязал той, вперил поглед в синьо-лилавия белег на мястото, където металът бе разкъсал плътта до кост, в набръчканата кожа на изгореното място наоколо. - Не съм убеден, че трябва да си на крака все още, капитане.

Хайфийлд се бе самоизписал от болницата същата сутрин.

- Имам кораб, който трябва да прибера у дома - бе отвърнал той, приключвайки разговора. Нямаше никакъв шанс да се остави да го обявят за негоден за служба точно сега.

Както и всички останали, лекарят не каза нищо. Понякога на Хайфийлд му се струваше, че никой вече не знае какво да му каже. Не ги винеше: на тяхно място той вероятно би изпитвал същото.

- О, Хайфийлд. Казаха ми, че си тук някъде.

- Сър. - Спря и отдаде чест. Адмиралът се приближи в ситния дъждец, като махна на офицера, който вървеше зад него и му носеше чадъра, да ги остави. Над тях чайките кръжаха и се спускаха, а виковете им бяха заглушени от мъглата.

- Кракът ти по-добре ли е?

- Нищо му няма, сър. Като нов е.

Видя как адмиралът свежда поглед към него. Когато видиш адмирал навън, обичаха да казват моряците, никога не знаеш дали да си излъскаш копчетата за церемониален парад, или да се приготвиш за здраво скастряне. Но Макманъс беше свестен тип, който, незнайно как, винаги знаеше какво става. Толкова много от подобните нему прекарваха времето си зад бюрата, откъдето се измъкваха само за да се качат на някой кораб точно преди да се прибере у дома, като така се окичваха с част от неговата слава. Но този адмирал беше рядка птица: винаги искаше да знае какво става на доковете, ставаше посредник при разрешаване на спорове, тестваше политическите води, поставяше под съмнение всичко, не пропускаше нищо.

Хайфийлд потисна желанието си да премести тежестта на тялото си на другия крак. Внезапно осъзна, че Макманъс сигурно знаеше и за това.

- Реших да изляза и да погледна „Виктория“ - каза той. - Не съм виждал кораба от няколко години. Откакто бях на борда му по времето на адриатическите конвои.

- Може да ти се стори леко променен - отбеляза Макманъс - Малко е пострадал в боя.

- Мисля, че можем да кажем същото за повечето от нас. - Това бе опитът на Хайфийлд да се пошегува и Макманъс го прие с лека усмивка.

Двамата мъже закрачиха бавно по дока и неволно тръгнаха в крак.

- Значи, си изписан от болницата и готов отново да потеглиш, нали така, Хайфийлд?

- Сър.

- Ужасно е онова, което се случи. Всички ти съчувстваме, да знаеш.

Хайфийлд продължи да гледа право напред.

- Да - продължи Макманъс. - Харт щеше да стигне чак до върха. Не беше просто обикновен летец... Направо срамота, след като всички бяхте толкова близо до връщането у дома.

- Свързах се с майка му, сър, докато бях в болницата.

- Да. Добре си сторил. Най-добре да го чуе от теб.

Беше смущаващо да го хвалят за това дребно постижение. После Хайфийлд осъзна, както се случваше често когато споменаваха младежа, че не може да говори повече.

Когато мълчанието продължи няколко минути, адмиралът спря и се обърна към него.

- Не бива да обвиняваш себе си.

- Сър.

- Чух, че си малко... потиснат от всичко. Е, всички сме страдали от подобна загуба и всички сме лежали будни питайки се дали не е било възможно да я предотвратим. - Преценяващият му поглед обхвана лицето на Хайфийлд. - Не си имал избор. Всичко го знаят.

Хайфийлд се стегна. Беше му трудно да срещне погледа на адмирала.

- Сериозно го казвам. И ако кариерите на останалите хора в екипажа ти продължат толкова дълго, колкото твоята, те самите ще видят и по-страшни изпитания. Не се задълбавай, Хайфийлд. Такива неща се случват. Макманъс замълча, сякаш бе потънал в мислите си, а Хайфийлд запази мълчание, заслушан в стъпките си по вече хлъзгавия док, в далечното бучене и стържене на крановете.

Почти бяха стигнали до подвижното мостче. Дори и оттук можеше да види инженерите на борда, които заменяха изкривените металните части, чуваше ударите с чук и воя на бормашините, което му подсказваше, че заварчиците са вътре в хангара. Бяха работили здраво, но една огромна овъглена цепнатина в десния борд все още личеше в гладкия сив метал. Нямаше да спечели някой конкурс за красота, но докато очите му обхождаха кораба, Хайфийлд усети как мъката от изминалите няколко седмици се стопява.