Джоджо Мойс - Корабът с булките

Маргарет сложи длани върху корема си.

- Никой няма да те издаде, Джийн - каза тя.

Откъм леглото на Ейвис отекна оглушително мълчание.

Навън, някъде в далечината, се понесе ревът на сирена за мъгла. Беше една-единствена, ниска и меланхолична нота.

- Франсис? - попита Джийн.

- Тя спи - прошепна Маргарет.

- Не, не спи. Видях й очите, когато си запалих цигарка. Нали няма да ме издадеш, Франсис?

- Не - отвърна Франсис откъм отсрещното легло. - Няма.

Джийн стана от леглото. Потупа леко крака на Маргарет, после пъргаво се покатери обратно в своето, където известно време шумолеше със завивките, докато се намести.

- Е, хайде, казвайте - обади се тя накрая. - На коя й харесва да го прави и от какво точно стават бебетата?

На палубата за излитане половинтонна бомба от „Щука" изглежда точно като буре с бира. Търкулва се небрежно корема на зловещия малък самолет със същото весело безхаберие, все едно й предстои да се преобръща по стъпалата на избата. Заобиколена от братята си, заслонени от летящите в близка формация бомбардировачи, тя сякаш спира за миг в небето, а после полита надолу към кораба, насочена сякаш от невидима сила право към палубата.

Това е едно от нещата, които капитан Хайфийлд мисли, докато се взира във връхлитащата го смърт. Това както и фактът, че когато огнената стена се издига от бронираната палуба, поглъщайки контролната кула и командния център на кораба, а синьо-бялата топлина пълзи нагоре, докато той е обзет от парализиращ ужас, както винаги си бе представял, че ще стане, той е забравил нещо. Нещо което е трябвало да направи. И в сляпата си безпомощност дори самият той бегло осъзнава колко е нелепо да се опитва да си спомни някаква забравена задача пред лицето на неминуемото му изпепеляване.

И тогава, в ревящото сърце на огъня, докато край него валят бомби и подскачат по палубата, докато ноздрите му парят от миризмата на изгоряло гориво, а в ушите му отекват писъците на хората му, той вдига очи и вижда един самолет там, където няма такъв. И самолетът също е погълнат от пламъците, чиито жълти езици облизват пилотската кабина, скосените криле са почернели, но недостатъчно, че да скрият вътре лицето на Харт, което е недокоснато и очите му са пълни с въпроси, когато се извръщат към капитана.

„Съжалявам“, през сълзи отронва Хайфийлд, без да сигурен дали грохотът на огъня ще позволи на думите му да стигнат до младия мъж. „Съжалявам.“

Когато се събужда с мокра възглавница под все още тъмното небе над Тихия океан, той продължава да повтаря тези думи в тишината.

Аз, както мнозина други, изпитвах сложна смесица от любов и омраза към „Вик". Мразехме живота на кораба, но се гордеехме с него като бойна единица. Проклинахме го помежду си, но не понасяхме, ако някой страничен човек се изкаже пренебрежително за него... това бе кораб с късмет. Моряците са толкова суеверни.

Л. Троуман, моряк, корабът „Виктория“, „Вино, Жени и Война“

Две седмици по-рано

Според корабния му дневник „Виктория“ бе участвал в сражения в Северния Атлантик, в Тихия океан и последна му мисия, край Моротай, където с помощта на „корсарите“ на борда му бе помогнал за отблъскването на японците и имаше белези за доказателство. Както и много други кораби, той също бе спирал многократно през годините в доковете на Улумулу, за да ремонтират повредения му от мини корпус, да запушат дупките от куршуми и торпеда, да заличат жестоките белези от времето в океана, преди да го изпратят отново, понесъл мъжете, които също бяха позакърпени и подготвени за битка.

Капитан Джордж Хайфийлд не беше от хората с развинтено въображение, но докато крачеше но сухия док, загледан в мъглата към корпусите на „Виктория“ и съседите му, той често се улавяше, че мисли за корабите като за свои приятели. Лесно бе да си ги представиш, че изпитват някакво страдание, че имат някакъв свой характер, след като са се съюзили с теб, дали са ти най-доброто от себе си, неуморно са плавали в бурно море и са попадали под кръстосан огън. За четиридесет години служба бе имал своите фаворити: онези, които бе чувствал безапелационно свои, случайна алхимична комбинация от кораб и екипаж, в която всеки един знаеше, че с готовност би дал живота си за другия и за кораба. Тайно преглъщаше горчиви сълзи, когато ги напускаше, и не толкова тайно, когато биваха потопени. Често си мислеше, че сигурно това са изпитвали предишните поколения бойци към конете си.