Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Но аз искам да работя - каза тя.

Никакво „но“, госпожо Маккензи. Войната свърши. След няколко кратки седмици ще бъдете заета с най-трудната работа в кариерата си. Ще отглеждате деца, преди да се усетите, а тогава, повярвайте ми, болните войници ще ви се сторят като ваканция. Това е истинската работа. Приемете го от човек, който знае. Три момчета и момиче. Всяко е като малко динамо. - Преброи ги на пръсти, после поклати глава, сякаш бе потънал в размисли за потомството си.

- Това ще бъде единствената работа, от която искам да се интересувате отсега нататък. Истинската женска работа. Затова, колкото и да ми е приятна компанията на една красива млада дама, точно в този момент настоявам вие да се насладите на последните си дни на свобода. Направете си прическа. Погледайте филми. Направете се красива за онзи ваш съпруг.

Тя само го гледаше втренчено.

- Вървете. Хайде, тръгвайте си.

Отне й няколко секунди, докато схване, че са я изпъдили. Той само махна на протегнатата й ръка.

- И се забавлявайте! Елате да попеем някоя и друг мелодийка! „Направете път за утре...“

Можеше да чуе пеенето му чак до долния край на стълбите, водещи към галерията.

Същата вечер морският пехотинец се появи една минута преди девет и половина. Слаб мъж с тъмна, пригладена коса, който се движеше с премерената икономичност на човек, свикнал да остава незабелязан. Застана до вратата на тяхното спално помещение с крака, разтворени малко на четирийсет и пет сантиметра, обърнал гръб на вратата, с очи, вперени в нищото. Той отговаряше за двете каюти отстрани на тяхната, както и за петте отгоре. Други пехотинци бяха разпределени на подобни интервали при останалите.

- Ама че късмет, да ни се падне точно пред вратата - измърмори Маргарет.

Момичетата лежаха по леглата си и четяха или пишеха, а Ейвис си лакираше ноктите с лак, който бе купила от полевия магазин в салона на каюткомпанията. Не беше особено красив цвят, но бе сметнала, че й се полага някаква компенсация за пътуването, което вече се бе оказало изнурително.

Когато чуха стъпките му и видяха през полуотворената врата малка част от тялото му, те сс спогледаха. Почти инстинктивно Маргарет сведе поглед към спящото си куче. Зачакаха да видят дали няма да ги поздрави, или да им нареди нещо, но той просто застана там.

В десет без четвърт Джийн излезе навън с цигарите си и му предложи една. След като той отказа, тя запали и започна да му задава въпроси: къде е киното? Мъжете същата храна ли ядат като булките? Обича ли картофено пюре? Той отговаряше едносрично, като се усмихна само веднъж, когато тя го попита какво прави, когато му се ходи до тоалетна? („О, Джийн“, измърмори Ейвис зад вратата.)

- Обучен съм да не се налага - сухо отвърна той.

- Ами къде спиш? - кокетно попита тя, облягайки се на една от тръбите, които минаваха нагоре по стените.

- В спалното помещение, госпожо.

- И къде е то?

- Военна тайна - отвърна той.

- Не бъди такъв сухар - изтърси Джийн.

Пехотинецът гледаше право напред.

- Само съм любопитна... - Тя пристъпи по-близо и се взря в лицето му. - О, хайде де, имала съм играчки войничета които приказваха повече от теб.

- Госпожо.

Тя явно пресметна с какви други оръжия разполага, конвенционалните нямаше да са ефективни.

- Всъщност - каза тя, докато гасеше цигарата си - исках те помоля нещо... Малко е притеснително.

Пехотинецът видимо настръхна. Напълно разбираемо, мисли си Ейвис.

Джийн чертаеше нещо по пода с върха на обувката си.

- Моля те, не казвай на никого, но все се губя наоколо - каза тя. Иска ми се да се поразходя, но вече два пъти се изгубих и станах за смях на другите момичета. Затова не ми се иска да моля тях. Дори пропуснах вечерята, защото не можах да намеря столовата.

Пехотинецът леко се бе успокоил. Слушаше я внимателно.

- Защото съм на шестнайсет, разбираш ли. Не се справях добре в училище. С четенето и всичко останало. И не мога... - Гласът й се снижи до шепот. - Не мога да разбера картата. Онази на кораба. Не би ли могъл да ми я обясниш? Пехотинецът се поколеба, после кимна.

- Има една, закачена на онова табло. Искаш ли да ти я покажа? - Гласът му бе нисък и плътен, сякаш след малко щеше да запее.

- О, наистина ли? - възкликна Джийн с разтапяща усмивка на лицето.

- Мили боже, тя е невероятна - отбеляза Маргарет, която слушаше от другата страна на вратата.

Когато Маргарет и Ейвис надникнаха навън, двамата вече стояха пред картата на четири-пет метра нататък по коридора. Маргарет, понесла голяма торба с пране, им махна весело, докато минаваше забързано, наметната широкия си халат. Пехотинецът я поздрави, после се обърна отново към Джийн, за да й обясни как да използва картата, за да стигне от палубата с хангарите до пералното помещение например. Джийн явно се бе съсредоточила изцяло върху думите му.