Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Нямам проблем. - Тя изпъна рамене, които бяха сковани под колосаната й риза. - Вие ли сте лекарят? Господин Фарадей?

- Не. - Той я огледа, докато явно се опитваше да прецени дали да я осветли по въпроса. Винсънт Даксбъри. Цивилен пасажер. Вероятно не съм този, когото търсите. Той... хм... пропусна да се качи на кораба. Капитан Хайфийлд ме помоли да заема мястото. А, честно казано, предвид нивото на развлечения на борда, с удоволствие реших да помогна. С какво да бъда полезен?

- Не съм сигурна, че можете - каза тя, озадачена. Поне не в този смисъл. Аз бях... искам да кажа, аз съм медицинска сестра. - Тя протегна ръка. - Франсис Маккензи. Сестра Франсис Маккензи. Чух, че на някои от булките ще бъде позволено да помагат като секретарки или други неща в администрацията, и си помислих, че мога да предложа услугите си тук.

Винсънт Даксбъри стисна ръката й и й даде знак да седне.

- Сестра, значи? Сигурен бях, че може да имаме няколко на борда. Дълго време ли служихте?

- Пет години в Тихия океан - отговори тя. - Последното ми назначение беше в Австралийската обща болница, отделение 2/7 Моротай. - Пребори се с желанието си да добави „сър“.

- Братовчед ми беше изпратен в Япония през четиридесет и трета. А вашият съпруг?

- Моят? О. - За миг изглеждаше объркана. Алфред Маккензи. От Кралския уелски стрелкови полк.

- Кралски уелски стрелкови полк... Повтори го бавно, сякаш имаше тежест.

Тя скръсти ръце в скута си.

Доктор Даксбъри се облегна на стола си, докато въртеше тапата на една кафява стъклена бутилка. Изглежда, че бе в стаята от доста време, но още беше по сако. Внезапно й хрумна, че миризмата на алкохол не е непременно свързана с медицински нужди.

- Така...

Тя зачака, като се стараеше да не се взира прекалено в етикета на бутилката.

- Искате да продължите да служите. Тези шест седмици.

- Ако мога да бъда полезна, да. - Тя си пое дълбоко дъх. - Имам много опит в изгарянията, лечението на дизентерия и третирането на колабирала храносмилателна система. Заради военнопленниците - добави тя. - Имахме доста такива.

- Хм.

- Нямам много познания в женските специалности или акушерството, но мислех, че поне мога да помогна за мъжете. Разпитах на борда на болничния кораб „Ариадне“, където служих последно, и там ми казаха, че на самолетоносачите се наблюдава изключително голям брой инциденти, особено по време на тренировъчни полети.

- Отлично сте подготвена, госпожо Маккензи.

- Ами... не говорим само за полезно прекарване на времето ми, докторе. Бих искала да добия малко повече опит... Аз уча бързо - добави тя, след като той не каза нищо

Последва кратко мълчание. Тя вдигна очи към него, но се смути от изучаващия му поглед.

- Пеете ли? - попита накрая.

- Извинете?

- Песни, госпожо Маккензи. Нали се сещате, популярни мелодии, химни, оперни арии. Той затананика нещо което не й беше познато.

- Опасявам се, че не - отвърна тя.

- Жалко. - Той набърчи нос, после плесна с длан по бюрото. Мислех си да съберем няколко момичета и да поставим представление. Каква прекрасна възможност нали?

Кафявата бутилка, забеляза тя, беше празна. Още не можеше да различи какво е написано на етикета, но сега уханието на съдържанието й леко се разнасяше във въздуха при всяка негова реплика.

Тя си пое дълбоко дъх.

- Сигурна съм, че това би било... полезно, докторе. Но се питах дали не бихме могли да обсъдим само...

- „Далеч, далеч, преди много лета“... Знаете ли „Ледоразбивачът“?

- Не - отвърна тя. - Страхувам се, че не.

- Жалко. „Старата река“... Затвори очи и продължи да пее.

Тя седеше, стиснала ръце в скута си, като се чудеше дали да го прекъсне, или не.

- Докторе?

Пеенето му премина в мелодично тананикане. Главата му бе отметната назад.

- Докторе? Имате ли представа кога ще искате да започна?

- „Не спира да плава“... Отвори очи. Продължи до края на строфата. Госпожо Маккензи?

- Мога да започна още днес, ако искате. Ако смятате, че е... от полза. Униформата ми е в спалното помещение. Нарочно я прибрах в ръчния си багаж.

Беше спрял да пее. Усмихна се широко. Тя се зачуди дали всеки ден ще е така. Щеше да се наложи тайничко да брои бутилките, както беше правила при доктор Арбътнот.

- Знаеш ли какво ще ти кажа, Франсис? Мога ли да те наричам Франсис? Сега сочеше към нея с бутилката си. Изглежда, се наслаждаваше на този момент, в който демонстрираше щедрост. - Ще ти кажа да си вървиш.

- Моля?

Той се разсмя.

- Ядоса се, нали? Не, Франсис Маккензи. Служила си на своята страна и на моята цели пет години. Заслужаваш малко почивка. Предписвам ти шестседмична ваканция.