Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Не е идеалният вариант - каза след това Маргарет, като се тръшна на леглото си и остави кучето да обикаля спалнята им, душейки пода. — Не е истинска разходка за нея. Имам предвид, че е свикнала с полето.

Ейвис преглътна забележката си, че е трябвало да помисли за това по-рано. Беше заета да маже нощен крем върху лицето си пред малкото си пътно огледало. Казваха че морският въздух влияе ужасно зле на кожата, а тя за нищо на света не искаше да се покаже пред Иън като опърлена бомбайска патица.

Вратата се отвори.

- Супер - каза Маргарет, когато Джийн влезе ухилени и затвори след себе си. - Беше невероятна, Джийн.

Момичето се изкикоти.

- Е, момичета, или го можеш, или... Тя спря. Божичко, Ейвис, приличаш на херинга с тази уста.

Ейвис я затвори.

- Много съм ти благодарна, Джийн - увери я Маргарет. - Не вярвах, че изобщо ще помръдне. Искам да кажа, онази история, че не можеш да четеш, беше гениално хрумване.

- Какво?

- Никога нямаше да го измисля сама. Явно си много съобразителна.

Джийн я изгледа странно.

- Нямаше какво да му мисля. - Следващите й думи бяха изречени с наведена глава. - Не мога да прочета и думичка. Освен името си. Никога не съм могла.

Последва неловко мълчание. Ейвис се опитваше да прецени дали не е поредната шегичка на Джийн, но тя не се усмихна.

Джийн заговори първа:

- Какво, по дяволите, е това? - Тя стана и размаха ръце.

Само след секунда се разнесе противна миризма, която обясни изблика й.

Маргарет трепна.

- Съжалявам, дами. Казах ви, че е чистичка. Не съм казвала, че няма газове.

Джийн избухна в смях и дори Франсис се усмихна вяло.

Ейвис вдигна очи към тавана и се замисли за „Куин Мери“, като се опитваше да потисне горчивината в сърцето си.

На втората нощ я връхлетя носталгията. Маргарет лежеше в тъмната каюта, чуваше някое и друго проскърцване и шумолене, когато останалите се наместваха на матраците си, а изтощението й парадоксално се изпари, щом вече имаше възможност да заспи. Беше си въобразявала, че е добре: непознатата обстановка и вълнението от потеглянето от пристанището се бяха натрупали набързо едно след друго и не й бе останало време да мисли за новото си положение. Сега, представяйки си кораба посред океана, порещ тъмните води в мрака, тя бе обзета от необясним страх, детинско желание да се обърне и да хукне обратно към познатата и сигурна стряха на единствената къща, в която някога бе спала. Братята й вече щяха да си лягат: представяше си ги край кухненската маса много рядко използваха трапезарията, откакто майка й я нямаше, - протегнали дългите си крака, докато слушат радио, играят карти или, в случая с Даниъл, зачетен в комикс, вероятно с Кълм, надничащ през рамото му. Татко й щеше да е в креслото си, скръстил ръце зад главата, с изтъркани ръкави на лактите, затворил очи, готов да заспи, кимащ от време на време. Лети сигурно шиеше нещо или лъскаше нещо, а може би седеше в стола, който някога бе на майка й.

Лети, към която се отнесе толкова лошо.

Връхлетя я страх, че никога повече няма да види никого от тях, и захапа пръсти с надеждата, че физическата болка може да прогони това видение.

Пое си дълбоко дъх, пресегна се и усети телцето на Мод Гон под одеялото, сгушена в свивката между бедрото и корема й. Не биваше да взема малкото кученце: беше егоистична постъпка. Не беше се замисляла колко нещастна ще е Мод, затворена в тази шумна, задушна каюта по двайсет и четири часа на ден. Дори за Маргарет бе тежко а тя можеше свободно да се разходи до някоя от другите палуби. „Съжалявам“, мислено се извини тя на кучето. „Обещавам да ти се реванширам, когато стигнем в Англия. Една сълза се търкулна по бузата й.

Отвън пехотинецът се премести по металния под и из мърмори тих поздрав към някого, който мина край него Чу как ризата му докосна вратата. В далечината няколко чифта крака изтрополиха тежко по металните стълби. Над нея Джийн измърмори нещо под нос, може би насън, Ейвис придърпа одеялото върху навитата си на ролки коса.

Маргарет никога през живота си не бе делила стаята си с друг човек; това бе едно от предимствата да расте като само момиче в семейство Донлийви. Сега тясното спално помещение със затворена врага, без светлина или глътка свеж въздух й се струваше задушно. Тя спусна крака на ръба на леглото и остана да седи така за минутка. „Не бива да го правя“, повтаряше си тя наум, придърпвайки нощницата надолу върху коленете си. "Трябва да се стегна." Представи си Джо с топлата му и леко насмешлива усмивка. „Стегни се, момиче“, каза той и тя затвори очи, мъчейки се да си припомни защо е тръгнала с този кораб.