Джоджо Мойс - Корабът с булките

Госпожа Тревър, вече вперила поглед в долния край на подвижното мостче, разсеяно я стисна и вдигнала куфара си до ханша, заслиза надолу, леко залитайки на високите си токчета.

Врявата бе оглушителна. На борда женските гласове се извисяваха в напрегнатото очакване, булките постоянно надигаха глави и подскачаха, мъчейки се да зърнат любимия човек в тълпата. Около долния край на подвижното мостче стояха на пост няколко пехотинци и задържаха тълпата, която напираше да ги посрещне.

На дока имаше духов оркестър, който свиреше „Полковник Боги“, а един човек с мегафон в ръка безуспешно се опитваше да отстрани хората от ръба на кея. Блъскащи се една в друга групички викаха и махаха с ръце, опитвайки се да привлекат нечие внимание, крещяха високо и думите им се носеха с бриза, загубени в общата какофония.

Маргарет се бе наредила на опашката с разтуптяно сърце, надявайки се, че скоро ще може да седне. Жената пред нея все подскачаше в опит да види нещо над главите на другите и на два пъти я блъсна. Обикновено това би предизвикало солен коментар от страна на Маргарет, но сега устата й бе пресъхнала, а неспокойствието я приковаваше на място.

Всичко изглеждаше толкова внезапно, прибързано. Не бе имала възможност да се сбогува с никого - нито с Тимс, нито с готвача в столовата на самолетната палуба, нито с момичетата от каютата, които сякаш се бяха изпарили. „Нима това е всичко?“, мислеше си тя. „Последните ми връзки с родината просто отлитат с бриза?“

Когато първата булка достигна до края на подвижното мостче, откъм тълпата се понесоха бурни овации и във въздуха блеснаха десетки светкавици на фотоапарати. Оркестърът засвири „Танцуващата Матилда“.

- Толкова съм нервна, че направо ще се подмокря - каза момичето до нея.

- Моля те, нека да е тук, нека той да е тук - мърмореше тихичко друго в носната си кърпа.

- Уилсън, госпожа Кери. - Имената се редуваха, вече но-бързо. - Багажът ви е освободен от митница...

„Какво направих?“, мислеше си Маргарет, загледана в непознатата страна. Къде ли беше Франсис? Ейвис? Седмици наред това бе само далечна мечта, светият граал, който сънуваш и си представяш отново и отново. Сега, когато беше тук, се чувстваше разколебана и неподготвена. Имаше усещането, че никога в живота си не се е чувствала толкова самотна.

И внезапно го чу. Изречено два пъти, преди да го чуе:

- О`Брайън, госпожа Маргарет... Госпожа О`Брайън?

- Хайде, момиче - подкани я съседката по опашка и я побутна напред. - Размърдай се. Време е да слизаме.

Капитанът тъкмо бе започнал да показва на кмета на града мостика, когато на вратата се появи един офицер.

- Една булка е дошла да ви види, сър.

Кметът, с наедряла и отпусната в областта на корема фигура, чиято верига, символ на поста му, висеше от смъкнатите му рамене като хамак, бе демонстрирал почти непреодолимо желание да докосне всичко.

- Дошла да се сбогува за последно, а? - подхвърли той.

- Покани я да влезе.

Хайфийлд си каза, че вероятно още преди да я види, е знаел коя е. Тя застана на прага и лицето й пламна, когато видя кой е вътре.

- Съжалявам - извини се тя, с пресекнал глас. - Не исках да ви прекъсвам.

Вниманието на кмета бе изцяло погълнато от уредите пред него, а пръстите му сякаш сами се устремяваха натам.

- Помощник-капитане, би ли се погрижил за лорд кмета за малко?

Без да обръща внимание на начумерения вид на Добсън, той отиде до вратата. Тя беше облечена с бледосиня блуза с къси ръкави и панталони в защитен цвят, а косата й бе закрепена на кок на тила. Изглеждаше изтощена и неописуемо тъжна.

- Исках само да се сбогувам и да проверя дали няма още нещо, което бихте искали да направя. Искам да кажа, че всичко е наред.

- Всичко е наред - отвърна той и сведе поглед към крака си. - Мисля, че може да се каже, че вече сте свободна, сестра Маккензи.

Тя се загледа в дока долу, който гъмжеше от хора.

- Ще се оправите ли? - попита той.

- Да, капитане.

- Не се съмнявам. - Осъзна, че иска да каже нещо повече на тази тиха, загадъчна жена. Искаше отново да си поговори с нея, да чуе разказите й за времето в сестрин-ската служба, да чуе обяснението й за обстоятелствата около брака й. Имаше приятели на високи постове: щеше му се да й подсигури възможност да си намери добра работа. Така че уменията й да не бъдат похабени напразно. Нямаше никаква гаранция в крайна сметка, че което и да е от тези момичета ще бъде оценено, както заслужава.

Но пред хората си не можеше да каже нищо. Не и нещо, което би могло да бъде сметнато за неподобаващо.