Джоджо Мойс - Корабът с булките

- Радли. Госпожа Ейвис Радли.

Ейвис си пое дълбоко дъх, приглади предната част на жакета си и бавно се отправи към долния край на подвижното мостче с изпънат гръб като на модел, с високо вдигната брадичка, докато се опитваше да прикрие леко тромавата си походка.

- Ето я! Ето я! - Чу как майка й направо бе прегракнала от вълнение. - Ейвис, скъпа! Погледни! Насам! Ето ни!

Пред нея, там, където мостчето опираше в дока, една от булките, която Ейвис разпозна от лекциите по шев и кройка, бе посрещната и вдигната във въздуха от един войник. Жената пусна чантата, която стискаше в лявата си ръка, и остана безкрайно дълго вкопчена в него, ръцете й бяха заровени в косата му, а лицето му се притискаше към нейното. И само за кратко се отдръпваха, колкото да докоснат нос в нос и да прошепнат имената си. Понеже не можеше да мине покрай тях, Ейвис трябваше да стои там, заклещена на мостчето, опитвайки се да извърне поглед, докато двойката пред нея страстно се прегръща.

- Ейвис! - Майка й подскачаше нагоре-надолу от другата им страна като някаква ярка шамандура. - Ето я, Уилф! Виж нашето момиче!

Най-накрая войникът разбра, че задържа другите булки, измърмори полусериозно извинение, после вдигна момичето си и го премести настрани. „Знаете как е“, казваше усмивката му.

„О, да, знам как е“, бе отвърнала Ейвис.

Майка й изтича последните няколко крачки, за да я посрещне, просълзена от щастие.

- О, миличка, толкова се радвам да те видя! Какво ще кажеш за това, а? Нали е чудесна изненада!

Баща й пристъпи към нея и я прегърна.

- Откакто ти замина, майка ти не е спряла да се тревожи. Не можеше да понесе мисълта двете да сте скарани и да се намирате на противоположните страни на земното кълбо. Какво ще кажеш за подобна обич, а, принцесо?

Имаше толкова любов и гордост по лицата и на двамата. Ейвис осъзна с ужас, че ако продължават така, нейното лице ще бъде обляно в сълзи.

Дийна излезе напред. Беше с нов костюм във вишнев цвят.

- Коя беше проститутката? Мама замалко да получи сърцебиене, когато получи писмото на госпожа Картър.

- Къде е Иън? - Майка й се взираше в лицата на мъжете във флотска униформа. - Мислиш ли, че е довел родителите си?

- Дано не си загубила обувките ми - измърмори Дийна под нос. - Искам да ги извадиш от куфара си, преди да изчезнеш.

- Няма да дойде - каза Ейвис.

- Не е възможно отново да е заминал по служба. Мислех, че на мъжете ще им бъде позволено да ви посрещнат! - Майка й притисна облечената си в ръкавица ръка към лицето си. - Е, слава богу, че ние дойдохме, Уилф. Нали?

- Родителите му ще дойдат ли да те посрещнат все пак? Не сме чули и дума от тях. - Баща й я хвана за ръка. - Купил съм им радио. Последна дума на техниката.

Ейвис се спря и си придаде възможно най-безразличен вид.

- Той няма да дойде, татко. Никога. Има... има промяна в плана.

Настана кратко мълчание. Баща й се обърна към нея. На Ейвис й се стори, че долавя доволно сумтене откъм сестра си.

- Какво имаш предвид? Нали не искаш да кажеш, че съм похарчил четиристотин долара за самолетни билети, а няма да има никакво празненство? Имаш ли изобщо някаква представа колко струва това пътуване...

- Уилф! - Майка й се обърна към нея. - Ейвис, скъпа...

- Няма да говоря за това тук, на кея, пълен с хора.

Родителите й се спогледаха. Дийна не можеше да скрие радостта си от този неочакван обрат. Сякаш дори и тя бе впечатлена от мащаба на личната трагедия на Ейвис.

Докато четиримата стояха на кея, а тълпата се блъскаше около тях, далечен призив по мегафона умоляваше някой да се появи в кабинета на началника на пристанището, за да си прибере детето. Малката била облечена в червено палто и се представяла като Моли. Нямали друга информация за нея.

Ейвис се загледа назад към кораба. Една булка тичаше безразсъдно по подвижното мостче на високите си токчета. Когато стигна до долния му край, тя се хвърли в прегръдките на някакъв офицер, който я вдигна във въздуха и я завъртя няколко пъти в кръг. Позна, че е офицер по униформата му. Винаги бе познавала отлично униформите. „Не казвайте нищо повече“, мислено умоляваше родителите си Ейвис, прехапала устни. „Нито думичка. Иначе ще се разрева толкова силно, че целият Плимут ще замръзне на място.“

Майка й нагласи шапката си, намести кожената яка на раменете си, после улови ръката на Ейвис и я пъхна под лакътя си. Може би разбрала или забелязала нещо в изражението на дъщеря си, тя предпочете да не я поглежда право в очите. Когато заговори, в гласа й имаше леко загатната тъга.