Джоджо Мойс: Корабът с булките

Тя пристъпи напред и си стиснаха ръцете, а капитанът усети остро погледите на останалите мъже наоколо.

- Благодаря... за всичко - тихо каза той.

- Удоволствието беше мое, сър. Радвам се, че можах да помогна.

- Ако някога има нещо... каквото и да било, с което бих могъл да помогна, за мен би било чест да ми позволиш да...

Тя му се усмихна, тъгата за миг изчезна от погледа й, а после леко поклати глава, с което му даде да разбере, че не неговата помощ й е нужна, и си тръгна.

Маргарет стоеше пред съпруга си, слисана и онемяла от реалното му физическо присъствие. От красотата му в цивилни дрехи. От червения цвят на косата му. От широките, сплеснати върхове на пръстите му и начина, по който зяпаше корема й. Тя отметна кичур коса и внезапно й се прииска да бе положила повече усилия за прическата си. Опита се да проговори, но после установи, че не знае какво да каже.

Джо я гледаше сякаш цяла вечност. Тя бе смаяна колко непознат й се струваше той тук, в това далечно място. Сякаш новата обстановка го правеше чужд за нея. Притеснението я накара да сведе поглед. Стресната и странно засрамена, тя не можеше да помръдне. И тогава той пристъпи към нея с широка усмивка.

- По дяволите, жено, приличаш на кит. - Прегърна я здраво, непрекъснато повтаряйки името й, притисна я към себе си толкова силно, че бебето ритна в протест, което го накара да се дръпне изненадано.

- Можеш ли да повярваш, майко? Рита като муле, така ни беше писала и не е сбъркала. Какво ще кажеш, а? - Той сложи длан на корема й, после хвана ръката й. Взря се в лицето й. - О, господи, Меги, толкова се радвам да те видя.

Отново я прегърна, а после неохотно я пусна и Маргарет усети как се вкопчва в ръката му, сякаш е нейното спасително въже в тази нова страна. Едва тогава забеляза жената, която стоеше зад него на няколко стъпки встрани, с кърпа на главата, стиснала чантичка пред гърдите си, сякаш не иска да се меси. Когато Маргарет се опита притеснено да нагласи прекалено тясната си рокля, жената пристъпи напред доста тромаво, а лицето й се озари от широка усмивка.

- Маргарет, скъпа. Много се радвам да се запознаем. Виж само - сигурно си изтощена.

Последва съвсем кратка пауза и докато Маргарет търсеше точните думи, госпожа О`Брайън пристъпи напред и я прегърна силно.

- Колко си смела - казваше тя с устни до косата й. -Цялото това разстояние... толкова далеч от семейството ти... Е, не се тревожи. Ще се погрижим за теб. Чуваш ли? Всички ще се разбираме прекрасно.

Маргарет усети как ръцете й я потупват леко по гърба, подуши едва доловимото майчинско ухание на лавандула, розова вода и печива. Не знаеше кой е по-изненадан, тя самата или Джо, когато изведнъж избухна в сълзи.

Капитанът на пехотинците го сграбчи в момента, в който той проверяваше дали е отключена вратата на лазарета. Никол се дръпна от здраво стисналата го за рамото ръка.

- Къде, по дяволите, се губиш, пехотинец? - Лицето му беше гневно.

- Бях... търсех някого, сър. - Никол бе обиколил почти целия кораб, единственото възможно друго място бе самолетната палуба.

- Погледни се само в какъв вид си! Какво е станало с теб, по дяволите? „Прот А“, това имаме днес. Всички мъже на самолетната палуба. А не голяма празна дупка на мястото, където трябваше да бъдеш ти.

- Съжалявам, сър...

- Съжаляваш? Съжаляваш ли? Какво, за бога, ще стане, ако всеки реши да не се появи, а? Погледни се! Миришеш на бъчва.

Отвън се чу ново бурно аплодиране. Навън. Трябваше да излезе навън, на палубите. Там можеше да провери при някоя от служителките на женския корпус дали Франсис е слязла от кораба. Тя можеше и всеки момент да се готви да слезе.

- Шокиран съм, Никол. Точно ти, от всички...

- Съжалявам, сър, трябва да вървя.

Капитанът на пехотинците остана със зяпнала уста. Очите му щяха да изхвръкнат.

- Да вървиш? Трябва да вървиш?

- Спешно е, сър. След което се наведе и мина под ръката на капитана, а извинителният тон на думите му отекваше в ушите му, докато вземаше стъпалата по три наведнъж.

Ейвис ги забеляза, преди те да я видят. Стоеше под оръдейната кула със здраво закрепена с фуркети шапка, така че да не я отвее вятърът, и гледаше малката групичка долу. Майка й беше с шапката с огромното тюркоазено перо. Изглеждаше странно екзотично сред всички облечени в туид, в убито кафяво и сиво. Баща й, чиято шапка бе нахлупена ниско над челото, както му харесваше, непрекъснато се озърташе наоколо. Знаеше за кого се оглежда. В морето от флотски униформи, той сигурно се чудеше как, за бога, ще могат да го видят. Тя почти не забелязваше къде се намира, нито пейзажа отвъд доковете. Какъв бе смисълът сега, след като знаеше, че няма да остава?