Джоджо Мойс - Корабът с булките

Пехотинецът разтри глава. За Маргарет бе ясно, че едва държи очите си отворени. Тя подуши въздуха и с известна изненада долови лек дъх на алкохол, който идваше от него, след което се наведе малко, за да се увери, че е точно човекът, за когото си мислеше.

- Трябва да сме готови за слизане на брега след по-малко от час, а даже не можем да стигнем до вещите си. Трябва да доведете някого.

Той сякаш изведнъж осъзна къде се намира.

- Трябва да говоря с Франсис. - Изправи се с мъка на крака.

- Няма я.

Той се сепна.

- Какво?

- Не е тук.

- Как съм я изпуснал?

- Виж, пехотинецо, може ли да се погрижиш за това? Трябва да си оправя косата, иначе няма да изсъхне навреме. - Жената на вратата посочи часовника си.

- Върна се снощи и после пак излезе.

- Къде е? - Той сграбчи китката на Маргарет. Лицето му бе напрегнато и тревожно, сякаш току-що бе разбрал колко скоро всички ще се пръснат. - Трябва да ми кажеш, Меги.

- Не знам. - И тогава разбра нещо, което се бе таило в съзнанието й седмици наред. - Май предполагах, че е с теб.

Ейвис стоеше в банята на лазарета и нанасяше последния пласт червило. Миглите й, вече подчертани с два пласта черна спирала, правеха мраморно-сините й очи още по-големи. Кожата й, която преди бе бледа като на призрак, сега явно сияеше от здраве. Винаги бе важно да изглеждаш най-добре, особено при повод, а това бе хубавото на козметиката. Никой няма да разбере какви ужасни неща стават с теб, стига да имаш малко пудра, руж и хубаво червило. Никой нямаше да узнае, че все още се чувства малко несигурна, макар и да има морави сенки под очите. В тъмночервения костюм с пола и жакет, плътно пристегната от качествен корсет, нямаше и следа, че талията й е била дори и сантиметър по-широка от сега, нито че онова, което бе останало от мечтите й, все още изтича в кървави памучни превръзки, за които изобщо не се говори. Никой нямаше да открие, че тайничко се чувства така, сякаш буквално е била обърната с хастара навън.

„Готово“, каза си тя, докато се взираше в отражението си. „Изглеждам... изглеждам като...“

Той нямаше да дойде да я посрещне. Знаеше го също толкова сигурно, както и вярваше, че сега, най-сетне, наистина го познава. Той щеше да чака, докато получи вест от нея, докато се увери накъде вървят нещата. Ако тя каже „да“, щеше да я отрупа с обещания за вечна любов. Вероятно щеше да прекара цели години в уверения колко много я обича, колко я обожава и как всяка друга - тя дори мислено не можеше да изрече думите „негова съпруга“ - не означава нищо за него. Ако му заявеше, че не го иска, подозираше, че ще тъгува няколко дни, а после вероятно ще си каже, че е извадил късмет. Представяше си го сега, седнал до масата в кухнята, замислен за този кораб, раздразнителен и сърдит на неразбиращата го англичанка. Жена, която, ако познаваше Иън толкова добре, колкото и Ейвис го познаваше, щеше да предпочете да не задава прекалено много въпроси, за да не става причина за лошото му настроение.

Служителката на женския корпус, която бе олицетворение на рязката експедитивност, надникна през вратата.

- Добре ли сте, госпожо Радли? Уредила съм да качат малкия ви куфар на палубата с лодките, за да не се налага да носите нищо. Тя се усмихна бодро. - Ето, точно така. Нима не изглеждате сто процента по-добре от вчера? Всичко ли е наред? - Тя кимна към стомаха на Ейвис и дискретно снижи глас, макар в стаята да бяха само двете: - Имате ли още долни дрехи, които бихте искали да ви донеса от пералното?

- Не, благодаря отвърна Ейвис. След всичко, което вече бе принудена да изтърпи, не бе готова да се подложи на унижението да обсъжда долното си бельо с непозната.

- Ще бъда готова след две минути - допълни тя. - Благодаря.

Жената се отдръпна.

Ейвис прибра червилото си обратно в кутийката и нанесе последен пласт фина пудра върху лицето си. Застана неподвижна за момент, обърна се леко на едната и на другата страна, оглеждайки внимателно отражението си - съвършено отработено движение, - а после, само за миг, лицето й стана сериозно и тя се взря смело в себе си, отвъд грижливо положения върху бузите руж и гримираните очи. „Изглеждам“ - помисли си тя - „...помъдряла “

Хайфийлд стоеше на покрива на мостика, от двете му страни бяха застанали Добсън, първият помощник-капитан и радио-операторът, и даваше заповеди по вътрешния интерком на кормчията, докато грамадният военен кораб бавно се придвижваше в по-тесните канали и по-плитките води. Английският бряг, който отначало бе само мъгливо загатнат, сега се бе превърнал в категорично присъствие. Под него моряците, облечени в парадните си униформи, бяха строени в идеално прави редици по външния периметър на самолетната палуба, докато офицерите и по-старшите чинове бяха в зоната около острова - „Протокол алфа“, или „Прот А“, както бе известен на екипажа. Стояха в почти пълна тишина, леко разкрачени, с ръце отзад, а безукорните им униформи сякаш преобразяваха остарелия и овехтял кораб, на който служеха. Акостирането на дока по традиция бе един от най-забележителните моменти в плаването за всеки капитан: не беше възможно да не изпиташ гордост, застанал на мостика на голям военен кораб, с екипаж, подреден на палубата, и шум на приветстващата тълпа, вече отекващ в ушите ти. Хайфийлд знаеше, че няма мъж на борда, който да не е забравил за малко изминалите няколко месеца, благодарение на отличната подредба на подобна церемония.