Джоджо Мойс - Корабът с булките

Хайфийлд пристъпи малко по-близо до него. Извади от джоба си кутия с пури и му предложи една.

- Вземи. Да отпразнуваме - каза той. - Последната ми вечер като капитан. Последната ми нощ след четиридесет и три години във флота.

Никол взе пурата и позволи на по-възрастния мъж да я запали, докато с ръка прикриваше пламъчето от морския бриз.

- Ще ви липсва. Откритото море.

- Не, няма.

Озадачен, Никол се обърна към него.

- Веднага потеглям пак - каза Хайфийлд. - Ще събера екипаж за някой търговски кораб или нещо подобно. Казват, че има голямо търсене. Не знам, Никол. Тези момичета ме накараха да се замисля. Щом те могат да го направят...

- Той сви рамене.

- Не мислите ли... че сте заслужили да останете на брега, сър?

Капитанът въздъхна.

- Не съм сигурен, Никол, че знам как да живея на сушата. Не и за по-дълго.

Някъде под краката им, занитените метални плоскости, от които бе направена самолетната палуба на „Виктория“, простенаха, сигнализирайки за далечно сериозно разместване. Двамата мъже се загледаха над пребоядисаните части към оградените с предпазни ленти зони, където вътрешността на кораба бе открита под нощното небе. Мислите им се насочиха към двигателя, чиято затруднена работа бе очевидна по тромавото тръскане и прекъснатата пяна след кораба, която трябваше да представлява един неспирен бял шлейф във водата. Корабът се задъхваше. И двамата го усещаха.

Капитан Хайфийлд дръпна от пурата си. Беше само но риза, но явно не усещаше студа.

- Знаеш ли, че е служила в Тихия океан?

- „Виктория“?

- Твоята повереница. Сестра Маккензи.

- Сър.

Какво ли правеше сега тя? Дали мислеше за него? Несъзнателно вдигна ръка към лицето си, където го бе докосвала. Едва чуваше какво говори капитанът.

- Смела жена. Всички те са смели всъщност. Помисли само. Утре по това време вече ще знаят накъде ще ги отведе съдбата им...

При онзи мъж, мъжа, когото Никол искаше да мрази, искаше да презре заради факта, че има права над нея. Но начинът, по който тя го бе описала - как би могъл да мрази нежния, чувствителен войник? Как да презира мъж, който бе успял от болничното си легло да й бъде повече съпруг, отколкото самият той някога е бил...?

Никол целият пламтеше като трескав, въпреки хладния нощен въздух. Помисли си, че ще се наложи да си тръгне, да се усамоти някъде. Където и да било.

- Сър, аз...

- Горката. Тя е втората на борда, между другото.

Кожата му гореше. Изпита внезапна нужда да се гмурне в студената вода.

- Втората какво, сър?

- Вдовица. Получихме телеграма вчера за едно от момичетата на палуба Б. Самолетът на съпруга й се разбил в Съфолк. Тренировъчен полет, можеш ли да си представиш?

- Съпругът на госпожа Маккензи е бил убит? - Никол замръзна. Усети пристъп на угризения, сякаш го бе пожелал.

- Маккензи ли? Не, не, той... загинал е преди време. Още в Тихия океан. Странно решение всъщност да напусне Австралия, след като няма към какво да се стреми тук. Но това е войната. Той подуши въздуха, сякаш можеше да долови близостта на сушата.

Вдовица?

- Погледни само. Вече няма смисъл да си лягаме. Хайде, Никол, ела да пийнеш едно с мен.

Вдовица? В думата отекваше великолепно чувство. Искаше му се да извика: „Тя е вдовица!“. Защо не му беше казала? Защо не беше казала на никого?

- Никол? Какво предпочиташ? Чаша шотландско?

- Сър? - Погледна назад към люка, изведнъж отчаяно закопнял да се върне в каютата й, да й каже какво е научил. „Защо не й казах истината?“, мислеше си той. „Тя можеше да ми се довери.“ Внезапно осъзна, че тя вероятно е смятала, че положението й на омъжена жена й предлага единствената закрила, която някога е имала.

- Твоята всеотдайност към службата е възхитителна, момко, но този път ти заповядвам. Отпусни се малко.

Никол усети как се навежда към люка.

- Сър, аз наистина...

- Хайде, пехотинецо, направи ми тази услуга. - Той изчака, докато се увери, че Никол върви към неговата каюта. После го погледна, а в лукавата му усмивка се таеше заговорническа нотка, което бе изключителна рядкост. Освен това, как ще си почине някога онова малко кученце, ако непрекъснато се ослушва за стъпките ти пред вратата?

Докато влизаше в каютата, Хайфийлд размаха предупредително показалец.

- Нищо не ми убягва, Никол. Може и да съм пред пенсия, но едно ще ти кажа - няма нещо, което да се случва на кораба, за което да не знам.

Докато дойде време да напусне капитанските покои, вече ще е прекалено късно да я буди. Сега няма нищо против: знае, че разполага с време. Стомахът му е пълен с уиски, а в главата му отеква постоянно онази дума и той знае, че има цялото време на света. Примижава срещу прекалено ярката синева на небето, докато пресича самолетната палуба, забавя крачка по палубата с хангарите и после, когато стига до помещенията на жените, той спира, наслаждавайки се на утринната тишина, на крясъците на чайките от пролива на Плимут, звуците на дома.