Джоджо Мойс - Корабът с булките

Церемонията бе извършена в единайсет и половина във вторник вечерта. При други обстоятелства би било прекрасна вечер за сватба: луната грееше пълна и ниско, сякаш още по-голяма в тропическото небе, и къпеше лагера в странна синкава светлина, докато шепнещият бриз едва помръдваше листата на палмите, но внасяше така желаната прохлада.

Освен булката и младоженеца, имаше само още трима присъстващи: свещеникът, старшата сестра и капитан Бейли. Булката, която едва-едва прошепваше по нещо, седеше до младоженеца по време на цялата служба. Свещеникът се прекръсти няколко пъти след церемонията и се помоли да е взел правилно решение. Старшата сестра успокои същите съмнения, възникнали в капитана, като му напомни, че предвид положението по целия свят в момента, този едничък акт на милосърдие не бива да тежи на съвестта му.

Булката седеше, свела глава, и държеше ръката на мъжа до нея, сякаш му се извиняваше. В края на службата тя скри бледото си лице в шепи и остана неподвижна известно време, докато отново откри лицето си, поемайки си дълбоко дъх като плувец, който се показва над водата.

- Свършихме ли? - попита старшата сестра, която изглеждаше най-овладяна от всички.

Свещеникът кимна, свъсил вежди, свел поглед към земята.

- Сестро? Момичето отвори очи. Изглежда, не можеше или не искаше да погледне хората около нея.

- Добре - заключи Одри Маршал, погледна си часовника и се пресегна за бележника си. - Час на смъртта: единайсет и четиридесет и четири.

Когато самолетоносачът „Виктория“ акостира в Плимут снощи... някои момичета, твърде нетърпеливи да зърнат Великобритания, се скупчили до един от пилоните и когато той се прекършил, двайсетина от тях паднали от близо два метра на палубата долу. Нямало ранени. Една от булките не можела да сподели всеобщото вълнение. Тя научила в края на своето пътуване от тринадесет хиляди мили, че съпругът й, който трябвало да я посрещне, е бил обявен за изчезнал при самолетен инцидент.

„Дейли Мирър“, сряда, 7 август 1946

Осем часа до Плимут

Флотската униформа без човек в нея е любопитна гледка. С тъмната си плътна материя, с плетениците и месингови копчета тя говори за съвсем други измерения на живота, за паради, за усилията - гладене, кърпене, полиране, - които са нужни за поддръжката й. За коректност, рутина и дисциплина от страна на тези, които я обитават, както и на онези, чиито униформи са в тон с нея. В зависимост от райетата или отличителните символи тя свидетелства за миналото на войните. Разказва истории: за загубени и спечелени битки, за направени саможертви. Или за кураж и страх.

Но не ти казва нищо за живота. Хайфийлд се загледа в униформата си, грижливо изгладена от стюарда му, която сега висеше на закачалката под еполети от оризова хартия, готова за последното си представяне, когато „Виктория“ акостира на следващия ден. „Какво разказва за мен тази униформа?“, помисли си той, докато поглаждаше с длан ръкава. Дали разказва за човек, който знае кой е само когато е на война? Или за човек, който е разбрал, че точно онова, от което счита, че бяга - близост, човечност, - е нещото, което му е липсвало през цялото време?

Хайфийлд се обърна към картата, която лежеше сгъната върху масата заедно с пергела. До нея бе полуготовият му куфар. Знаеше къде би я сложил стюардът му и не се налагаше да пъха прекалено дълбоко ръцете под внимателно сгънатите дрехи, преди да стигне до рамката, която бе прекарала последните шест месеца, захлупена с лицето надолу в чекмеджето му. Сега я извади, разгърна меката опаковъчна хартия, в която Реник грижовно я бе завил. В сребърната рамка имаше снимка на млад мъж, прегърнал една усмихната жена, която се опитваше с една ръка да отметне от лицето си тъмните кичури коса, които вятърът развяваше.

Това ще превърне момъка в мъж, така бе казал на сестра си. Флотът правеше мъже от момчетата. Той щеше да се погрижи за него.

Загледа се в образа на младежа, който се усмихваше насреща му, преметнал ръка върху раменете на жена си. После премести леко картата и постави рамката изправена на масата. Това щеше да е последното, което ще вземе от кораба.

Оставаха им само няколко часа до Плимут. Когато жените се събудят, корабът вече щеше да е готов да ги излее от тьрбуха си към новия им живот. Утре от най-ранни зори тук щеше да е истински вихър от движение и задачи: безброй списъци трябваше да бъдат проверени и отметнати, мъжете и жените щяха да се редят за багажа си, а имаше и процедурни и церемониални задължения, свързани с акостирането на такъв голям кораб в пристанището. Бе виждал това и преди - вълнението, притеснението, очакването на мъжете да слязат на брега. Само че този път войната бе свършила. Този път знаеха, че отпускът им е сигурен, че завръщането им е постоянно.