Джоджо Мойс - Корабът с булките

Лицето на Франсис се сгърчи и от гърдите й се изтръгнаха разтърсващи хлипания, придружени от неудържим порой от сълзи, а прегръдката й, която уж трябваше да утеши Маргарет, се превърна в опит да утеши сама себе си. Искаше да се извини, да се стегне, но само махна ръка в безмълвно обяснение, защото не можеше да спре.

Маргарет, шокирана и изпълнена със съчувствие, я стисна силно.

- Хайде, стига - немощно каза тя. Хей, Франсис, стига... стига, това не си ти... - Тя галеше косата й, все така пристегната назад в кок от предната вечер. „Сигурно е от шока“, мислеше си тя, спомнила си как двете момичета бяха скочили в бурното море. Изпита силно угризение, задето не бе проверила дали Франсис е добре. Сега я държеше здраво в прегръдките си, сякаш очаквайки безмълвна прошка.

- Права си. Ще се оправим - шепнеше тя, докато галеше косите й. Може да се окаже, че живеем близо една до друга, нали? Трябва да ми пишеш, Франсис. Нямам си друг познат тук, а Ейвис е като с две вързани ръце. Ти си всичко, което имам...

- Аз не съм тази, за която ме мислиш. - Франсис вече плачеше толкова силно, че привличаше чуждото внимание. Малка групичка моряци стояха в другия край на самолетната палуба, пушеха и ги наблюдаваха. - Не мога дори да ти опиша...

- Хайде, стига, време е да загърбиш всичко. Тя избърса очите си. - Виж, що се отнася до мен, ти си чудесно момиче. Знам всичко, което ми трябва да знам за теб, че и малко отгоре. И знаеш ли какво? Продължавам да смятам, че си страхотна. И гледай да поддържаш връзка с мен.

- Ти си... много... мила.

- Канеше се да кажеш кръгла, нали?

Въпреки волята си, Франсис се усмихна.

- Хей! Вие двете! Махнете се оттам!

Обърнаха се и видяха един офицер, застанал до кулата, да им маха, за да се приберат вътре. Маргарет отново се обърна към Франсис.

- Хайде, момиче, стига. Не ставай сантиментална точно сега. Не и точно ти.

- О, Меги... толкова съм...

- Не - каза тя. - Това е нашето ново начало, Франсис. Всичко ще бъде ново. Както сама каза, ще се оправим. Ще се постараем всичко да бъде наред.

Тя прегърна Франсис и двете тръгнаха заедно по голямата палуба.

- Защото не може всичко да е било напразно, по дяволите, нали? Трябва да се справим.

Мъжете още работеха, когато слязоха в спалното си помещение след вечерята; те търкаха, лъскаха, боядисваха, мърмореха и разговорите им бяха ясно различими в коридорите, въпреки възбуденото бъбрене на булките, които събираха и подреждаха багажа си. „Какъв е смисълът“, мърмореха недоволно мъжете. Корабът и бездруго отива за скрап. Не разбираха защо проклетият Хайфийлд не им дава поне един ден почивка. Не знаеше ли, че войната вече е свършила? Франсис бе спокойна, въпреки всичко: не беше го виждала след пожара, но думите на моряците й дадоха да разбере достатъчно, за да прецени как е.

Когато влязоха през люка в помещението със спалните каюти, малка част от нея се надяваше, че пехотинецът ще стои пред вратата. Че макар и да не се предвиждаше някой да стои на пост тази нощ, той все пак ще е там, с разтворени леко крака, каквато бе обичайната му стойка, с поглед, който тайничко, съучастнически търси нейния.

Но коридорът беше пуст, както и онзи над него. Само от време на време някои от жените подтичваха напред-назад, връщаха взети назаем козметични продукти, търсейки мнението една на друга за тоалетите, които бяха избрали за акостирането. Може би така беше най-добре. Усещаше емоциите си твърде близо до повърхността, сякаш истерията и трепетното очакване, които витаеха на кораба, бяха заразили и нея.

- Добър вечер, госпожо Маккензи. - Беше доктор Даксбъри в кремав ленен костюм. - Разбрах, че е възможно да ви видим в лазарета по-късно. Хубаво е, че можем да разчитаме на вас. Той докосна шапката си за поздрав и пъргаво отмина, като си подсвиркваше мелодия, която й заприлича на „Франки и Джони“.

Госпожа Маккензи. Сестра Маккензи. Нямаше смисъл да желае нещата да са други, казваше си тя, докато помагаше на Маргарет да се настани в тясната каюта. Никога не бе имало смисъл. Тя повече от всеки друг го знаеше.

Бе оставила Маргарет в стаята им малко след девет и половина, когато мъката и изтощението от бременността се бяха съюзили, за да я унесат в дълбок сън. Повечето нощи й се налагаше да става, по два или три пъти напоследък, за да отиде сънена до тоалетната в дъното на коридора, като кимаше за поздрав на пехотинците, които дежуряха на пост. Тази нощ не се бе събуждала и Франсис, докато вървеше обратно към лазарета при Ейвис, се радваше за нея.